— Да, две седмици. Трета класа, нали?
— Не мога да чакам толкова дълго. Сигурен ли сте, че няма нищо за днешния кораб?
— Така казах, нали? Ако не желаеш следващите налични билети, отдръпни се. Задържаш опашката.
Ами това беше значи. Двамата с Шийми нямаше да се качат на кораба. Бяха блокирани в Саутхамптън. Тя не познаваше града; нямаше представа къде да намери чиста квартира на разумна цена. Имаше много пари, но знаеше, че трябва да внимава; благодарение на тях бяха успели да се измъкнат. Щяха да им купят билети до Ню Йорк и да им помогнат да положат начало там, а това значеше, че трябваше да бъде пестелива с тях.
Приближи до Никълъс, за да си прибере Шийми и чантата. Беше уморена и объркана. Нямаше представа къде да отиде или какво да предприеме оттук нататък. Може би щеше да успее да открие някоя евтина закусвалня, да изпие чаша чай и да поседи за кратко. После щеше да обмисли следващата си стъпка.
— Как мина? — попита с надежда Никълъс.
Тя поклати глава.
— Нямат нищо останало. Можем да отпътуваме след две седмици.
— Това е ужасно лош късмет. Много съжалявам да го чуя. Ще се справите ли в Саутхамптън? Имате ли къде да отседнете?
— Да — отвърна тя, тъй като не желаеше да му създава повече грижи. — Благодаря, че погледахте Шийми, господин Соумс. Успех в
Ню Йорк.
— И на вас, госпожице Финеган.
Никълъс Соумс наблюдаваше новата си позната, докато тя се отдалечаваше, безпокоеше го изражението на момичето. По лицето ѝ не се четяха само разочарование или раздразнение, но и страх. Тя изглеждаше ужасена. Трябваше да ѝ помогне по някакъв начин. Малкото момче беше уморено. Може би беше възможно… Не, нямаше да се получи, пътуването беше дълго, а те бяха непознати. Кой знае как биха се държали?
О, какво му ставаше? Имаше слабост към изгубените. Може би щеше да съжалява за действията си, а може би не. Знаеше със сигурност, че би се чувствал ужасно, ако не им помогнеше. Изглеждаха, сякаш си нямат никого, а беше тежко да си сам на света. Познаваше отлично това усещане.
— Госпожице Финеган! — извика. — Госпожице Финеган! — Тя не можеше да го чуе; беше прекалено далече. — Проклети куфари — изпъшка той, вдигна ги и се запрепъва след нея. — Госпожице Финеган! — нададе нов вик този път по-отблизо.
Фиона се обърна.
— Господин Соумс, какво има? Пак ли сте замаян?
— Не, добре съм — отвърна той и остави багажа си на земята. — Чуйте, моля ви да не ме смятате за нахален или невъзпитан. Не се опитвам да предложа нищо неприлично…
Фиона придоби озадачен вид.
— … но както вече ви казах, имам двойна каюта, а не ми е нужно толкова много пространство. Ако се качите като моя съпруга… Ако се престорим на семейство, ще ни пуснат на борда. Можете да останете в моята каюта. Ще има две единични легла и вероятно детско креватче. Обещавам ви, че ще сте в пълна безопасност в моята компания.
От нея запрелива облекчение. Не се поколеба изобщо.
— О, господин Соумс, благодаря ви! Много ви благодаря! Не бихме могли да чакаме две седмици. Ще сме кротки като мишки. Дори няма да ни усетите. Ще ви платим нашия дял. Колко струва?
Никълъс я наблюдаваше, докато тя плъзна ръка в камизолата си и измъкна пачка банкноти от по двайсет лири. Изглеждаше ужасно бедна, а разполагаше с доста пари. О, боже, каза си ужасено, тя е крадла!
Тя измъкна една банкнота.
— Държа да платя повече от половината — заяви. — Ние с Шийми сме двама. — Лицето ѝ излъчваше истинско облекчение и огромна признателност, така искрена и неподправена, че той се почувства засрамен заради краткотрайните си подозрения. Тя не беше крадла. Беше момиче от Източен Лондон. Просто, но почтено.
— Приберете ги — каза ѝ. — Ще се разплатим по-късно. Сега ме чуйте. Ето какво ще сторим… Аз ще отида да взема пропуските ни. Когато ми подадат само един, ще им обясня, че са допуснали грешка и ще настоявам, че съм направил семейна резервация и именно по тази причина съм платил за двойна каюта. Ще го приемат. Сигурен съм.
Той се намръщи.
— Какво има? — попита разтревожено тя.
— Някак ще трябва да се справим с липсата на халки. Ако решат, че се опитваме да спестим, като използваме обща каюта, може да задават въпроси или да потърсят доказателства, че наистина сме женени. Засега просто си сложете ръкавиците.
— Нямам ръкавици — обясни тя. — Но имам това. — Бръкна в пътната си чанта и извади две тънки златни халки. — Бяха на родителите ми.
— Прекрасно! — възкликна той и плъзна по-голямата на пръста си. — По този начин наистина ще ги заблудим. Само помнете, че сте госпожа Соумс и аз съм баща на Шийми. — Той отиде да се погрижи за бордните пропуски. След няколко минути се върна тържествуващ. — Ето ги — заяви. — По-добре аз да ги държа. Нали така постъпва главата на семейството?