Всичко се беше променило. Старият ѝ живот си беше отишъл, в буквалния смисъл беше отлетял за една нощ и тя беше пред прага на нов. Изглеждаше различно; чувстваше се различно. По същия начин, както Никълъс беше променил външността ѝ, болката, загубите и горчивината се бяха потрудили върху душата ѝ, постигайки промени, които тя чувстваше, но едва схващаше.
Беше си отишло веселото момиче, което седеше до реката и мечтаеше за бъдещето си с обичаното от него момче. На нейно място се беше настанила сериозна млада жена, калена от скръбта и разочарованията. Жена, която вече не мислеше за ухажване, целувки и малкото си магазинче в Уайтчапъл. Жена, която вече не таеше мечти в сърцето си, а само кошмари.
Докато стоеше на палубата, в главата ѝ отново прозвучаха думите на Уилям Бъртън:
— Само да можехме да дадем на Тилет да се разбере, както сторихме с онзи мръсник Финеган.
Последвани от отговора на Шиън Бомбето и гнусния му смях.
— Да, добре се получи с него, нали? Лично изсипах маслото. Наблюдавах как господин профсъюзният деятел се подхлъзна и полетя надолу от пет етажа височина.
На Фиона ѝ се искаше да крещи, докато престане да чува тези гласове. Но знаеше, че няма да ги забрави, докато е жива. Истината се беше запечатала в сърцето ѝ. Всичко, което се беше случило на нея и на обичаните от нея, беше причинено от Уилям Бъртън. Справедливост нямаше да бъде постигната нито сега, нито въобще, защото тя никога нямаше да може да докаже стореното от него. Но щеше да има отмъщение. Все нещо ще постигне в Ню Йорк. Там бедните можеха да станат богати. Нали улиците били павирани със злато? Щеше да види как хората успяват да спечелят пари и тя да направи същото.
— Не се е свършило, Бъртън — прошепна към тъмните води на океана в зимния здрач. — Още дори не е започнало.
На хоризонта Англия изчезваше от поглед. Родната ѝ земя. Онази, в която беше погребано семейството ѝ. Улиците, по които някога бяха вървели с Джо. Всичко това вече го нямаше. Не виждаше нищо освен вода. Океанът я тревожеше. Не можеше да зърне от другата му страна, както беше с Темза. Почувства се непоносимо самотна и уплашена от предстоящото. Затвори очи и си пожела да имаше нещо или някого, на когото да се опре.
— Изглеждаш угрижена, детето ми — прозвуча нечий глас встрани от нея. Стресната тя се обърна. До нея стоеше благ на вид мъж, облечен в расо, свещеник. — Молиш се, нали? Това е добре. Утешава душата. Можеш да споделиш с всемогъщия тревогите си и той ще те изслуша. Бог ще се отзове.
Наистина ли, почуди се тя и потисна горчивия си смях. Засега се справяше доста зле.
— Хайде, да се помолим заедно и да призовем неговата помощ, та бремето ти да олекне — предложи свещеникът и ѝ подаде броеница.
Тя поклати глава.
— Не, благодаря, отче.
Свещеникът я погледна слисано.
— Ho ти несъмнено вярваш в силата на Всемогъщия и в желанието му да ти помогне в момент на нужда. Вярваш в…
В какво да вярвам, почуди се тя. Някога беше вярвала с цялото си сърце в силата на любовта, в неизменността на дома и семейството; беше вярвала, че мечтите ѝ ще се превърнат в реалност и на молбите ѝ ще бъде отговорено.
Сега вярваше в едно единствено нещо — в парите, скрити в камизолата ѝ. Те бяха спасили живота ѝ, не Джо, нито господ или горките ѝ мъртви родители, не някакъв си профсъюз или мънкането на молитви, броениците или евтините свещи.
Фиона се замисли за баща си и за разговора им пред огъня. Струваше ѝ се, че оттогава са минали години. Тогава думите му я бяха объркали; беше ги премисляла отново и отново в месеците след смъртта му, но така ѝ не ги разбра докрай, ала сега смисълът им ѝ беше кристално ясен.
— Онова, в което вярвам, отче — заговори и му подаде обратно броеницата, — е, че от килограм и половина месо се получава много хубава яхния.
ВТОРА ЧАСТ
Глава 22
Ню Йорк, март 1889 година
— Ще се размърдаш ли? Разкарай си проклетия задник — кресна кочияшът. Пред него един натоварен с тухли фургон се движеше прекалено бавно за разбирането му. Той дръпна юздите и принуди коня да се отклони рязко. Колелата на кабриолета закачиха бордюра, докато заобикаляше, а Фиона и Шийми заподскачаха на седалката като зарчета в чаша.
Бяха изминали само две пресечки от терминала и малкото, което бяха зърнали от града и хората, потвърждаваше чутото на „Британик” — Ню Йорк беше ужасно шумен и ужасно забързан. Навсякъде около тях хората се движеха също така бързо и безразсъдно като превозните средства. Стрелкаха се през промеждутъците, като отскачаха от прииждащите кабриолети. Един мъж с бомбе четеше вестник, докато вървеше и старателно разгръщаше страниците му. Друг ядеше сандвич, докато буташе количка. Жена, облечена в права пола и късо сако, крачеше забързано към целта си с изправени рамене и вирната брадичка, а перата на шапката ѝ подскачаха на всяка крачка.