Докато наетият кабриолет си проправяше път по Десето авеню, Фиона и Шийми поглъщаха с поглед огромните депа и фабрики, подредени от двете му страни, и яростната активност, която цареше в тях. Впрягове коне теглеха рула хартия към печатниците или топове памук и вълна към текстилните фабрики. Мъже прехвърляха нови килими, сандъци с канап, скринове за порцелан и пиана от фабриките във фургоните за превоз. Чуваха ги да си крещят заповеди един на друг с насечен американски изговор. Пералните изпускаха пара в хладния въздух, а през отворените им врати се виждаха жени с почервенели лица да изцеждат водата от чаршафите. Подушваха аромата на кафе и прясно изпечени бисквити и не така приятните миризми от фабриките за сапун и кланиците.
Фиона усещаше, че Ню Йорк няма нищо общо с Лондон. Той беше млад и самонадеян. Нов град, в който всяка улица и сграда говореха за развитие и съвременност. Тя си припомни реакцията на Ник, когато корабът спря на пристанището, как беше задържал всички пътници от първа класа, когато спря на подвижното мостче, очарован от вида на града пред него.
— Ню Йорк! — възкликна. — Само го погледни, Фий! Градът на търговията и индустрията. Градът на бъдещето. Погледни сградите. Забележи подема в архитектурата и извисяващите се нагоре силуети. Истинско тържество на художествения идеал. Храмове на амбицията. Химни на властта и прогреса.
Сега тя се усмихна сама на себе си. Такъв си беше Ник. Нареждаше за артистични идеали, докато единственото, което желаеше тя — както и хиляди други — беше да слезе от проклетия кораб.
Седналият на ръба на седалката Шийми се обърна към нея и заговори:
— Те ще ни харесат ли, Фий? Леля Моли и чичо Майкъл?
— Разбира се, че ще ни харесат, миличък — отвърна, като ѝ се прииска да се чувства така уверена, както звучеше.
Тих глас ѝ напомни, че леля им и чичо им нямаха никаква представа за предстоящата им поява. Ами ако не ни искат, попита този глас.
Тя го заглуши. Разбира се, че ще ни искат. Майкъл беше брат на баща им. Те бяха членове на семейството му и той щеше да се погрижи за тях. О, в началото може би щеше да е малко изненадан — кой не би бил? Но щяха да ги приемат добре. Тя се беше облякла в тъмносиня пола и бяла блуза, а Шийми в туидено сако и панталони, купени в Саутхамптън, за да са сигурни, че ще направят добро впечатление. Каза си какви късметлии са, че имат семейство, при което да отседнат, за разлика от горкия Ник, който си нямаше никого.
По време на пътуването им беше научила, че Ник се скарал с баща си; именно по тази причина напускаше Лондон. Баща му притежавал банка и очаквал от него да я управлява някой ден, но Ник имал други идеи. Притежаваше силна страст към наричаното от него ново изкуство — творбите на група художници, живеещи в Париж. За известно време беше работил там като търговец на произведения на изкуството и сега се канеше да отвори своя собствена галерия в Ню Йорк. Щеше да представя изключително тези нови художници. Наричаше ги импресионисти. Показа ѝ шест платна, които носеше със себе си. В началото ѝ се сториха много странни. Нямаха нищо общо с картините, които беше виждала по витрини на магазини и из кръчми — такива, изобразяващи деца и кучета, флиртуващи двойки или ловни сцени. Но колкото повече ѝ разясняваше идеите, криещи се в произведенията и самите им автори, толкова повече те започваха да ѝ допадат.
Ник беше поставил едно от платната — малък натюрморт, състоящ се от бели рози, ябълки, хляб и вино — на нощната масичка, разделяща леглата им, за да го гледа. Беше подписано с „X. Бесон” и Фиона установи, че я привличаше по някакъв странен начин. Караше я да си мисли за Джо. Как продължаваше да ѝ липсва ужасно много и как не спираше да копнее за него. Не можеше да се начуди как една такава малка картина може да породи подобни чувства. Според Ник било така, защото художникът я е нарисувал със сърцето си.
Макар да се бяха разделили преди най-много половин час, Ник вече липсваше на Фиона. Ужасно много. Днес беше четвъртък. Бяха си обещали да се срещнат следващия четвъртък в неговия хотел. До тогава имаше само седмица, но на нея ѝ се струваше като цяла вечност. Липсваха ѝ ентусиазмът и оптимизмът му, невероятната му любов към приключенията, забавните му и напълно лишени от практичност маниери. Припомни си първата им вечеря заедно. Докато вървяха към ресторанта, я завладя пълна паника. Нямаше представа как да се държи или за какво да говори. Как изобщо би минала за негова жена, за член на висшето общество?