Файтонът спря рязко и запрати Фиона към твърдата дървена врата, с което я накара да забрави за Ник и пътуването им. Чуха се още ругатни и крясъци, докато кочияшът си проправяше път през кръстовището на Осмо Авеню и Четиринайсета улица, подскачайки по бразди и неравности върху въртящите се с едва-едва колела. Фиона забеляза, че фабриките бяха отстъпили място на спретнати къщи и магазини. Файтонът отново набра скорост, а после, четири пресечки по-късно, спря пред триетажна тухлена сграда от източната страна на авенюто между Осемнайсета и Деветнайсета улица.
Ръцете на Фиона затрепериха пред предстоящото, докато слизаше и сваляше Шийми и багажа им. Плати и файтонът отпраши, а изпод колелата му се разхвърчаха пръст и камъчета. С пътните чанти в едната ръка и хванала Шийми с другата, тя заоглежда за номер 164.
Не беше каквото очакваше.
Надписът на магазина гласеше: „М. ФИНЕГАН — ХРАНИТЕЛНИ СТОКИ”, а отдолу висеше табела с работното време, но магазинът беше затворен. Вратата беше заключена с катинар, а по големите витрини имаше напластен прах. Вътре изложените стоки бяха осеяни с умрели мухи и изпражнения от мишки, а опаковките им бяха избелели и сбръчкани от слънцето.
В долния десен ъгъл на витрината имаше бележка, която гласеше:
Подлежи на публичен търг, организиран от Първа търговска банка:
Осмо Авеню 164, триетажна сграда, служеща за магазин за продажби на дребно и за жилище.
Дата на търга: събота, 14 април, 1889 година.
За повече информация се свържете с господин Джоузеф Бренан на адрес Уотър Стрийт номер 21, Ню Йорк.
Фиона примигна при вида на табелката. Остави чантите си на земята, засенчи очите си с ръка и надзърна през прозореца. Успя да види метната на тезгяха бяла престилка, зад него имаше голям стенен часовник, който не показваше верния час, месингов касов апарат, газени лампи и рафтове, все още заредени със стока. Какво ли се е случило, запита се тревожно. Къде бяха всички?
— Хайде, Фий. Да отидем да видим чичо Майкъл.
— След малко, Шийми.
Тя отстъпи една крачка назад и погледна към втория етаж. Нямаше признаци на живот. Пробва вратата към горните етажи; беше заключена. Нареди на брат си да стои мирно, а после отиде да почука на вратата на номер 166, но там също нямаше никого. Заради манекените за рокли, топовете плат и разпилените наоколо конци заключи, че доскоро тук се е помещавало шивашко ателие. Опита на номер 162, след като си проправи път през купчините празни кофи от боя и стари четки, струпани отпред. И тук не намери никого. Хапеше долната си устна и вече започваше да изпада в паника, когато я отмина младо момче.
— Извинявай — заговори го тя. — Познаваш ли Майкъл Финеган? Знаеш ли къде е?
Пъхнало ръце в джобовете си, момчето отвърна:
— Най-вероятно е в бирарията на Уелън.
— Моля?
— При Уелън е. На една пресечка на север.
Той понечи да отмине.
— Почакайте, моля! Не живее ли вече тук?
— Спи тук, госпожице, но живее при Уелън. — Той се усмихна и показа с жест как празни бутилка. Обърканото изражение на Фиона му даде да разбере, че не го е разбрала. Момчето завъртя очи. — По букви ли трябва да го кажа. Пие. Прекарва дните си в кръчмата, после се дотътря до тук. Баща ми прави същото, но само в събота. Господин Финеган е там непрекъснато.
— Не е възможно — отвърна Фиона. Чичо ѝ не беше пияница. Той беше един трудолюбив магазинер. — Знаеш ли защо е затворен магазинът му?
От другия край на улицата се разнесе пронизително изсвирване с уста.
— Идвам! — кресна момчето. Обърна гръб на Фиона, нетърпелив да се присъедини към приятелите си. — Не си плащаше сметките. Полудя, когато жената му умря.
— Умряла е! — повтори невярващо тя. — Моли Финеган е мъртва?
— Да. От холера. Миналата есен. Покоси много хора. Трябва да вървя — отсече той и затича. — Бирарията на Уелън на Двайсета улица — извика през рамо.