Спрях на жаркото слънце и се заозъртах за Хелън, но от нея нямаше и следа. Оставих багажа си на земята и отпъдих един нахален просяк, който искаше да ми отнесе куфара до едно такси, след което си запалих цигара.
Бях изненадан, че Хелън не е дошла да ме посрещне, но като имах предвид закъснението на влака, реших, че е отишла да позяпа магазините, за да убие времето. Облегнах се на стената на гарата и зачаках.
Тълпата, която се изсипа от влака, бавно се стопи. Едни бяха посрещнати от свои приятели, други се отдалечиха сами, трети си наеха таксита и файтони, докато накрая останах само аз. След около петнайсет минути без никаква следа от Хелън, започнах да се притеснявам.
Може би е седнала в някое кафене на площада, реших аз. Взех куфара и го отнесох до багажния гардероб, където го предадох на съхранение. После, облекчен от тежестта му, поех по улицата към центъра на града.
Вървях и се озъртах за нея, но никъде не можах да я зърна. Надникнах и на паркинга, но не видях кола като нейната. Отбих се в едно от кафенетата и си поръчах еспресо.
От мястото си можех да наблюдавам кой приближава гарата и да видя всяка кола, която пристига на площада.
Наближаваше четири и трийсет. Изпих си кафето, изпуших три цигари, а после, отегчен от чакането, попитах сервитьора дали мога да ползвам телефона. Малко трудничко получих номера на вилата, но след известно бавене телефонистката от централата го намери и след ново бавене ми съобщи, че постът не отговаря.
Разочарованието ми бе голямо.
Възможно беше Хелън да е забравила по кое време пристига влакът, току-що да е излязла от вилата и сега да е на път за гарата. Като се мъчех да сдържам нетърпението си, поръчах още едно еспресо и седнах да чакам, но към пет и десет вече бях не само нервен, а и обезпокоен.
Какво й се е случило? Знаех, че се е настанила във вилата. Тогава защо не слезе на гарата да ме посрещне, както се бяхме уговорили?
Благодарение на картата, която ми беше показала, знаех горе-долу къде се намира вилата. Грубо пресметнато, дотам имаше пет мили нагоре по хълма от Соренто. Казах си, че ще бъда по-спокоен, ако върша нещо, вместо да седя в кафенето, затова реших да тръгна пеша към вилата с надеждата да я пресрещна.
Тъй като само един път водеше към вилата, нямаше опасност да се разминем. Единственото, което се изискваше от мен, бе да следвам пътя и рано или късно трябваше да се срещнем.
Без да бързам, поех по дългия път за вилата. През първата миля трябваше да се провирам през тълпи туристи, които зяпаха по витрините, чакаха автобуси и, общо взето, задръстваха пейзажа, но щом излязох извън града и поех по змиевидния път, който навярно водеше за Амалфи, единствен мой съперник останаха превозните средства.
След две мили стигнах до едно разклонение, което водеше встрани от главния път нагоре към хълмовете. Беше вече шест и двайсет, а още нямаше следа от Хелън.
Усилих крачка и започнах продължително, криволичещо изкачване сред хълмовете. Като изминах една миля, все още без да видя някаква следа от Хелън, бях вече потен и угрижен.
Зърнах вилата, кацнала на един висок хълм, с изглед към залива на Соренто — до нея имаше най-малко още половин час път. Беше наистина прекрасна, както Хелън ми я бе описала, но точно в този момент не бях настроен да се възхищавам от красотата й. Единствената ми мисъл беше да намеря Хелън.
Право ми беше казала, че вилата е уединена, но „уединена“ е било меко казано. Докъдето стигаше погледът, не се виждаше никаква друга къща.
Разтворих портата от ковано желязо и тръгнах по широката алея, оградена от двете си страни с гергини, високи по два метра, с глави по двайсет сантиметра в диаметър и най-различни цветове.
Алеята преминаваше в настилка от асфалтобетон, където беше паркиран линкълнът на Хелън с подвижен покрив. „Е, поне не сме се разминали“ — рекох си аз, щом съзрях колата.
Изкачих стъпалата към вилата. Входната врата беше открехната и аз я бутнах леко, за да се доотвори.
— Хелън! Тук ли си?
Тишината, която лъхаше от къщата, упражни върху мен потискащо въздействие. Пристъпих в обширно преддверие, застлано с мраморни плочи.
— Хелън!
Поех бавно от стая в стая. Попаднах на голяма всекидневна с ниша за столова, кухня и голямо патио с изглед към морето, което беше на около петдесет метра под вилата. Горе имаше три спални и две бани. Вилата беше модерна, добре обзаведена и идеално място за почивка. Щеше да ми подейства много вълнуващо, ако Хелън бе тук да ме посрещне. Но при създалото се положение намерих време само да се убедя, че тя не е във вилата, преди да изляза в градината и да започна да я търся там.