Нямаше отговор на многократните ми викове и вече се чувствах силно смутен.
Открих в дъното на една от градинските алеи вратичка, която стоеше притворена. Отвъд вратичката имаше тясна пътека; тя водеше към билото на хълма, което се възвишаваше над вилата. Би ли могла да отиде натам? Колебаех се. Реших да не я чакам тук с надеждата, че тя ще се появи отнякъде. Тази пътека беше единственият изход от вилата, като изключим главния. Знаех, че не съм я пропуснал по пътя от Соренто. Имаше вероятност да е отишла на разходка по тази пътека и да е забравила по кое време ще пристигна, а може и да й се е случило нещо непредвидено.
Втурнах се към вилата да оставя бележка за в случай, че Хелън е още в Соренто и съм я пропуснал там. Не исках, като се върне, да полети обратно за Соренто, защото не ме е намерила във вилата.
Намерих няколко печатни бланки в едно от чекмеджетата на бюрото и й надрасках кратка бележка, която оставих на масата във всекидневната; после излязох и закрачих бързо към вратичката.
Бях изминал може би половин километър и започнах да си мисля, че Хелън не би могла да дойде насам, когато видях под мен, врязана в самия склон на хълма, голяма бяла вила. Тя се намираше на най-недостъпното място, на което съм виждал построена къща. Единственият достъп до нея бяха стръмните стъпала, които водеха от върха на една скала надолу към вилата. Единственият по-удобен начин да се достигне до нея беше откъм морето. Тази вила не ме интересуваше и дори не спрях да я разгледам, но все пак й хвърлих бегъл поглед, като вървях по криволичещата пътека. Видях голяма тераса с маса, шезлонги и голям червен чадър. Долу, по други стълби, се достигаше до пристан, към който бяха привързани две моторни лодки. Вървях и си мислех на кой ли милионер е това разкошно място. Едва ли бях изминал триста метра и напълно бях заличил от съзнанието си мислите за вилата, когато на пътеката пред себе си съзрях калъфа от камерата на Хелън.
Веднага го познах и спрях като закован, със замряло сърце.
Дълго се взирах в него; сетне пристъпих напред и се наведох да го взема. Нямаше съмнение, че това е нейният калъф. Освен формата и лъскавата, нова свинска кожа върху капака бяха изписани със златни букви инициалите на Хелън. Калъфът беше празен.
Втурнах се напред с калъфа в ръка. Сред още петдесет метра пътеката изведнъж зави под прав ъгъл и рязко се насочи към вътрешността, към гъста гора, през която минаваше останалият половин километър разстояние до билото на хълма.
Острият завой на пътеката се намираше в опасна близост с надвисналия ръб на пропастта и като спрях там, надникнах по самия отвесен склон към морето, което се плискаше о масивните заоблени скали на петдесет метра под мен.
Рязко затаих дъх, когато забелязах нещо бяло; то лежеше полупотопено в морето и беше проснато като счупена кукла върху скалите.
Стоях поразен, взрян напрегнат надолу, с разтуптяно сърце, с пресъхнала уста.
Ясно виждах как дългите руси коси леко се носят по водата. Полите на бялата рокля се полюшваха при въртеливото движение на морските вълни около смазаното тяло.
Нямаше нужда да се правят смели догадки. Знаех, че мъртвата жена там долу е Хелън.
Трета глава
I
Нямаше начин да не е мъртва.
Не би могла да оцелее при това падане, нито да лежи в съзнание така, както лежеше — водата й покриваше главата, — но не исках да приема мисълта, че е мъртва.
— Хелън!
Гласът ми прозвуча дрезгаво.
— Хелън!
Ехото повтори гласа ми: зловещ звук, от който се разтреперих.
„Не може да е мъртва“ — казах си аз. Трябваше да се убедя в това. Не можех да я оставя там. Може би се давеше сега, докато я гледах.
Проснах се по корем и се придвижих напред, докато главата и раменете ми излязоха извън ръба. Височината ме замая. Да паднеш оттук беше ужасяващо.
Огледах трескаво варовиковата повърхност на склона, за да намеря начин да сляза долу до нея, но беше изключено. Все едно да се опитам да се спусна по огромна гладка стена. Единственият начин беше с въже.
Сърцето ми туптеше лудо, челото ми бе обляно в студена пот, когато се приближих напред с още няколко опасни сантиметра.
Сега можех да я видя по-ясно. Забелязах, че лицето и главата и са напълно потопени в плискащото се море и когато сноп лъчи от залязващото слънце озари водата, видях, че около русите й коси има червен ореол.