Значи няма съмнение — мъртва е.
Изпълзях заднишком обратно на пътеката и приклекнах на пети отмалял и разтреперан. Питах се откога ли лежи тя там долу. Може да е умряла преди часове.
Трябваше да намеря помощ. Нали има телефон във вилата. Оттам ще извикам полицията. Ако побързам, ще успеят да се доберат до нея, преди да е станало прекалено тъмно, за да я намерят.
Изправих се, направих две несигурни, олюляващи се крачки в обратната посока и рязко спрях.
Полицията!
Изведнъж съзнах какво ще означава за мен едно полицейско разследване. Полицията лесно ще открие, че Хелън и аз сме възнамерявали да прекараме един месец заедно във вилата. А малко по-късно новината ще стигне и до Чалмърс. Извикам ли полицията, цялата скандална история ще излезе наяве.
Докато стоях разколебан, видях една рибарска лодка бавно да навлиза в малкия залив под мен. Веднага разбрах, че силуетът ми рязко се откроява на фона на небето. Макар че екипажът на лодката беше твърде далеч, за да различи чертите ми, вълна на ужас ме обля и ме накара да се сниша на ръце и крака, за да не бъда забелязан.
С мен беше свършено. Намирах се в адско затруднение. Не бях забравил нито за миг, че с влюбването си в Хелън ще си навлека неприятности, а сега това бе станало реалност.
Докато клечах така, си представих израза, който ще се появи на грубото, едро лице на Шъруин Чалмърс, когато чуе новината, че дъщеря му и аз сме се уговорили да прекараме един месец в една вила в Соренто и че дъщеря му е паднала от висока скала.
Той ще бъде сигурен, че сме били в любовни отношения. Може дори да допусне, че тя ми е омръзнала и съм я бутнал от скалата.
Тази мисъл ме разтърси.
Има опасност и полицията да помисли същото. По всяка вероятност никой не беше я видял да пада. Не можех да докажа точното време на пристигането си тук. Бях слязъл от претъпкания влак сред още много други пътници. Бях оставил куфара си на гаровия служител, който обслужва гардероба за багажа, но пред очите му минават хиляди лица и надали щеше да си спомни за мен. Друг свидетел нямах. Не можех да се сетя да съм срещнал някого по дългия път нагоре от Соренто. Или поне някой, който би приел да се закълне за точното време, по което съм пристигнал на върха на скалата.
Много зависеше, разбира се, от времето, когато Хелън е умряла. Ако е паднала около един час след пристигането ми и полицията заподозре, че аз съм я бутнал, ще изпадна в много неприятно положение.
Нервите ми вече бяха опънати до скъсване. Единствената ми мисъл беше да се махна колкото може по-далеч оттук, без да бъда забелязан. Когато се обърнах, за да поема надолу по пътеката, се спънах в калъфа от камерата на Хелън, който бях изтървал, щом я зърнах долу край брега.
Взех калъфа, поколебах се, а после реших да го хвърля от скалата, но се възпрях навреме.
Не можех да си позволя нито една грешка повече. Отпечатъците от пръстите ми бяха по него.
Извадих носната си кърпа и изтрих грижливо целия калъф. Минах го четири-пет пъти, преди да се задоволя, че не съм оставил нито следа от отпечатък. Едва тогава го хвърлих от скалата.
Обърнах се и тръгнах бързо надолу по пътеката.
Дневната светлина вече гаснеше. Слънцето, голямо огнено кълбо, беше просмукало небето и морето с червено зарево. След половин час щеше да настъпи пълен мрак.
Вървях напред и почти не погледнах към самотната бяла вила, която бях зърнал на изкачване, но все пак успях да забележа, че сега в три-четири от нейните прозорци светят лампи.
С бързото ми слизане надолу по пътеката страхът понамаля. Това, че изоставям Хелън, гризеше съвестта ми, но бях сигурен, че тя е мъртва, и си казах, че сега трябва да мисля за себе си.
Когато стигнах градинската вратичка, бях вече превъзмогнал първия шок от смъртта й и главата ми работеше отново.
Знаех, че единственото правилно нещо, което трябва да направя, е да уведомя полицията. Казвах си, че ако си призная чистосърдечно всичко, ако заявя, че съм имал намерение да прекарам един месец с момичето, и обясня как съм се натъкнал на трупа, полицията няма да има основание да не ми повярва. Най-малкото няма да може да ме уличи в лъжа. А ако премълча и някое нещастно обстоятелство насочи полицията по следите ми, тя ще има основание да ме подозира, че съм виновен за смъртта на Хелън.
Тези съображения щяха да бъдат убедителни за мен, ако не беше налице въпросът с новата ми служба: желаех да стана шеф на Международния отдел повече от всичко друго на света. Знаех, че няма да получа тази длъжност, ако Чалмърс научи истината. Само един луд би провалил бъдещето си, като разкаже на полицията истината: по този начин щях да изгубя всичко. А ако си мълча и имам малко късмет, имаше добра възможност да отърва кожата.