Всъщност между нас нямаше нищо, казах си аз. Не бяхме имали интимни отношения. Това бе глупав, безотговорен импулс. Нейната вина бе по-голяма. Беше ме поощрила. Беше уредила всичко. По думите на Максуел тя била обиграна прелъстителка. Прочута с неприятностите, които създавала на мъжете. Глупак ще съм, ако не се опитам да се избавя от тази история.
Това ми подейства разтоварващо и се успокоих.
„Окей — рекох си аз, — трябва да се убедя, че никой не знае за пребиваването ми тук. Трябва да си осигуря алиби.“
Бях стигнал до вратичката, която водеше през градината към вилата. Спрях да си погледна часовника. Беше осем и половина. Максуел и Джина мислеха, че в момента се намирам във Венеция. Нямаше надежда да се прехвърля за една нощ оттук във Венеция. Единствената възможност да си изградя алиби, беше да се върна в Рим. С малко късмет щях да пристигна там около три часа след полунощ. Ще отида рано сутринта в службата, ще обявя, че съм се отказал да ходя във Венеция и вместо това ще остана в Рим, за да завърша една глава от романа, който пиша.
Това не беше кой знае какво алиби, но беше най-доброто, което можех да измисля в момента. Същността му се криеше в следното: полицията лесно ще докаже, че не съм бил във Венеция, но нямаше да може да докаже, че не съм прекарал целия ден в моя апартамент на най-горния етаж на жилищната сграда. Имах отделно стълбище за квартирата и никой не виждаше кога влизам и кога излизам.
Ако си бях взел колата! Щеше да бъде съвсем лесно да се прибера в Рим. Не посмях да взема линкълна с подвижния покрив, който се откри пред погледа ми, щом преминах извивката на градинската пътека.
Селянката, която Хелън е наела да поддържа вилата, положително знае, че е пристигнала с колата. Ако тя изчезне, полицията ще направи извода, че смъртта на Хелън не е случайна.
Ще трябва да отида пеша до Соренто, а оттам да се опитам да взема влак за Неапол. Нямах представа по кое време заминава последният влак от Соренто за Неапол, но смятах, че е повече от вероятно, докато измина петте дълги мили пеша, последният влак да е заминал. Знаех, че има влак в единайсет и петнайсет от Неапол за Рим, но ми предстоеше преди това да стигна до Неапол. Отново погледнах линкълна с подвижен покрив. Надвих изкушението да го взема. Каквото и да правех, не биваше да усложнявам още повече създалото се положение.
Като минавах покрай колата и се насочвах към алеята, погледнах назад към тъмната, потънала в тишина вила и изведнъж се сепнах.
Въобразих ли си, че виждам сноп светлина във всекидневната?
Придвижих се бързо и тихо, а сърцето ми оглушително туптеше. Приклекнах зад колата.
Взрях се продължително в прозорците на всекидневната и ето че отново зърнах проблясъка на бяла светлина, който веднага се изгуби. Зачаках, тежко задъхан, като надзъртах иззад капака на мотора. Светлината се появи отново. Този път тя се задържа по-дълго. Някой беше във всекидневната с фенерче в ръка! Кой би могъл да бъде?
Не е жената от селото. Тя нямаше да се прокрадва така в мрака. Щеше да запали осветлението.
Сега уплахата ми бе наистина голяма. Снишил се ниско, аз се отдалечих от колата, прекосих асфалтобетонната настилка и се отдалечих от вилата, докато стигнах успокоителното прикритие на един голям храст хортензия. Спрях зад него и отправих очи към вилата.
Светлината се движеше из всекидневната така, сякаш нахълталият там търсеше нещо.
Изпитах желание да разбера кой е. Блазнеше ме мисълта да припълзя дотам и да изненадам нашественика, който и да е той: навярно е дребен крадец; но знаех, че не бива да издавам присъствието си. Никой не бива да знае, че съм бил във вилата. Дразнещо беше да гледам как светлината шари из стаята, а аз нищо не мога да направя.
След около пет минути светлината угасна. Настъпи дълга пауза, после различих как една висока мъжка фигура минава през входната врата. Мъжът спря за миг на горната площадка. Но беше вече доста тъмно, за да видя нещо повече от призрачния му силует.
Тихо слезе по стъпалата, отиде до автомобила и надникна вътре. Запали пак фенерчето. Беше с гръб към мен. Видях, че носи черна шапка от филц с голяма периферия, а широчината на раменете му бе внушителна. Изпитах задоволство, че не бях влязъл вътре да го изненадам. Изглеждаше така грамаден, че би могъл да се справи спокойно с двама противници.