Светлината изгасна и той се отдръпна от колата. Продължавах да клеча зад храста, очаквах да тръгне към мен и да поеме към изхода на края на алеята. Вместо това той бързо и безшумно прекоси моравата и преди да го погълне тъмнината, едва успях да видя, че тръгна по пътеката към далечната градинска вратичка.
Озадачен и разтревожен, аз продължих да се взирам след него, а после изведнъж се сетих, че времето тече и трябва да се върна в Рим. Напуснах укритието си и забързах надолу по алеята, минах през вратите от ковано желязо и продължих по шосето.
По целия път до Соренто се питах кой ли е този нашественик. Дали е дребен крадец? Или е свързан по някакъв начин с Хелън? Въпросът оставаше без отговор. Единствената ми утеха беше, че не ме забеляза.
Стигнах в Соренто в десет и десет. Бях тичал, ходил и пак тичал и почти залитах от умора, когато влязох в гарата. Последният влак за Неапол беше заминал преди десет минути.
Разполагах само с час и пет минути, за да се добера някак до Неапол. Взех си куфара от гардероба, като внимавах да държа главата си наведена, за да не може служителят да види добре лицето ми, след което се оттеглих към тъмното депо на гарата, където чакаше самотно такси. Шофьорът дремеше и аз влязох в колата, преди той да се събуди.
— Ще ви заплатя двойно над тарифата, плюс пет хиляди лири бакшиш, ако ме закарате до гарата в Неапол преди единайсет и петнайсет — казах на шофьора.
На света няма по-буйни, по-луди и по-опасни шофьори от италианците. Когато някой ги подтикне към това, единственото, което може да направи, е да стои скован, да си затвори очите и да се моли на бога.
Шофьорът на таксито дори не се обърна да ме погледне. Той се стегна съсредоточено, натисна с палец копчето на стартера, натисна амбреажа и отфуча на две колела.
В протежение на двайсет километра шосето от Соренто се вие като змия, навита на кълбо. Има остри завои и опасни места, а два автобуса могат да се разминат само ако спрат, шофьорите надвесят глави от прозорците и карат убийствено бавно.
Моят шофьор обаче премина тази отсечка така, сякаш беше равна и права като чертожна линия. Не сваляше ръка от клаксона и фаровете му даваха предупредителен сигнал, че приближава, защото имаше моменти, в които си мислех, че е настъпил последният ми час. Беше истински късмет, че не срещнахме местния автобус, който минава всеки час — тогава нямаше да избегнем сблъскването.
Щом излязохме на автострадата за Неапол, пътуването продължи спокойно и аз се поотпуснах. По това време нямаше особено движение и моето такси продължи да бучи и ръмжи със сто и трийсет километра в час, като измина разстоянието за малко повече от трийсет минути.
Достигнахме покрайнините на Неапол в единайсет без пет. Настъпи критичният момент от нашето пътуване, защото трафикът в Неапол по всяко време е невероятно претоварен и бавен. Точно сега моят шофьор доказа, че не само е опасен и луд човек, но и че е напълно безразличен към човешкия живот и тяло.
Пробиваше си път през трафика като нагорещен нож през масло. Страхът на другите италиански шофьори от него подчертаваше свирепата му безмилостност. Никой италиански шофьор не отстъпва доброволно на свой колега, но в този случай те като че на драго сърце му правеха път: целият ни маршрут до гарата бе огласен от свирене на гуми, когато другите коли отчаяно натискаха спирачки, от звуци на клаксони и гневни викове.
Изненадан бях, че полицията не се намеси. Може би защото таксито успяваше да се изгуби от погледа, преди полицаите да допрат свирки до устните си.
Пристигнахме на гарата в единайсет и пет и когато шофьорът удари с всичка сила спирачки и спря с поднасяне, едва тогава се обърна към мен и се ухили.
Бях нахлупил шапка ниско над очите си, а вътрешността на таксито беше тъмна. Знаех, че не би ме познал, ако ме срещне повторно.
— Какво ще кажете, синьор? — попита той, видимо възхитен от умението си.
— Страхотно! — отвърнах аз задъхан, като пъхах в ръката му шепа мръсни банкноти от по хиляда лири. — Браво и благодаря.
Грабнах си куфара, напуснах таксито, притичах през тротоара и влязох в гарата. Купих си билет и закрачих по перона, на който влакът чакаше.
След четири минути гледах от мръсен третокласен вагон как светлините на Неапол гаснат в далечината.
Бях на път за Рим!
II
Големите сини очи на Джина се разтвориха широко, когато ме видя да стоя на прага.