— О, Ед!
— Здравей.
Затворих вратата и отидох да седна на края на бюрото й. Какво облекчение да си отново на своя територия. Имаш чувство за сигурност в този спретнат, добре подреден кабинет.
Бях прекарал шест ужасни часа, изстрадани в моя апартамент. Лошо беше да си сам, със смъртта на Хелън в съзнанието.
— Нещо да не би да не е в ред? — попита рязко Джина.
Бих искал да й кажа колко не в ред са нещата.
— А, не, всичко е наред — отвърнах. — Не можах да наема стая във Венеция. Отбих се в Туристическата агенция и там ми казаха, че нямам никакъв шанс да получа стая веднага, затова реших да се откажа от Венеция. Реших да поработя върху романа си. И така се увлякох в собствената си умна идея, че работих до три часа през нощта.
— Но нали излязохте в отпуск? — учуди се Джина. В очите й се появи загрижен, озадачен израз, който ме предупреждаваше за нейното съмнение, че й казвам истината. — Щом няма да бъдете във Венеция, тогава къде ще отидете?
— Не ме притеснявай — отвърнах. Трудно ми беше да си послужа с шеговит тон и осъзнах, че може би е грешка да видя Джина толкова скоро след смъртта на Хелън. Споменах преди, че Джина имаше способността да отгатва до известна степен мислите в главата ми. От погледа й разбрах, че подозира, че нещо е ужасно не в ред. — Паспортът ми е тук, при теб, нали? Не го намерих в квартирата.
В този момент вратата се отвори и влезе Максуел. Той спря на прага и ме изгледа любопитно. Очите му станаха враждебни.
— О, здравей — каза и пристъпи в стаята, като затвори вратата след себе си. — Не можеш ли да стоиш по-далеч от това място и не мислиш ли, че мога да се справя с работата сам?
Не бях настроен да чувам такива реплики от него.
— Ти нямаше да бъдеш тук, ако не мислех, че си годен да се справяш — отговорих рязко. — Отбих се за паспорта си. Опитах да се уредя във Венеция, но всички хотели са пълни.
Той се поотпусна, но виждах, че не му е приятно присъствието ми в службата.
— Имаше достатъчно време да разбереш това. Липсва ти организация. Какво прави вчера целия ден, за бога?
— Работих върху романа си — отвърнах аз, запалих цигара и се усмихнах.
Лицето му придоби суров израз.
— Не ми казвай, че пишеш роман.
— Наистина пиша. Всеки журналист трябва да има в главата си една добра книга. Възнамерявам с нейна помощ да забогатея. Опитай и ти: не се боя от конкуренция.
— Имам предвид по-интересни занимания за през свободното си време — изрече лаконично той. — Е, чака ме работа. — Взе ли си паспорта?
— Което, с други думи, ще рече, че аз ти преча, и ако обичам, да се махна — подхвърлих аз и пак се усмихнах.
— Имам да диктувам писма.
Джина беше отишла до класьора с папките. Върна се с паспорта ми.
— Ще бъда готов да ви диктувам след пет минути, мис Балети — каза Максуел, упътил се към стаята си. — Довиждане, Ед.
— Довиждане.
Когато влезе във вътрешната стая и затвори вратата, ние с Джина си разменихме погледи и аз й смигнах.
— Е, аз тръгвам. Ще ти се обадя, като си намеря хотел.
— Добре, Ед.
— До един-два дни няма да замина. Ще си бъда в квартирата до четвъртък сутрин. Ако възникне пожарна ситуация, знаеш къде да ме намериш.
Тя ме измери с очи.
— Но нали сте в отпуск? Не би могло нищо да възникне — мистър Максуел ще се справи с всичко.
Усмихнах се пресилено.
— Зная, но въпреки всичко, ако имаш нужда от мен, ще си бъда у дома. Довиждане засега.
Оставих я загледана недоумяващо след мен и слязох до колата си.
Не бях убеден, че съм постъпил умно, когато направих този намек, но знаех, че рано или късно новината за смъртта на Хелън ще се разчуе. Щом установи коя е тя, полицията ще се свърже с моята служба, а аз държах да присъствам на разследването от самото му начало.
Прибрах се в квартирата.
Нямах настроение да работя над романа. Смъртта на Хелън забулваше ума ми като с покривало. Колкото повече мислех за нея, толкова по-ясно съзнавах колко глупаво съм постъпил. Физическата й привлекателност ме беше преизпълнила с възторг. Сега разбирах, че изобщо не съм я обичал. Смъртта й, като изключим тревогите, които ми създаде с отражението си върху живота ми, не бе особено съществена за мен. Разбрах и друго: че не е трябвало да бягам. Трябваше да имам смелостта да се обадя в полицията и да кажа истината. Докато не приключи следствието и не бъде издадено заключение за смърт, настъпила при нещастен случай, знаех, че няма да имам нито един спокоен миг.