— Окей. Дай ми сега мис Валети.
— Дадено. Един момент.
Облекчението в гласа му беше почти комично. След миг по жицата прозвуча спокойният глас на Джина.
— Значи е мъртва, Ед?
— Да. Извън всякакво съмнение. Взе ли си бележника? Искам да изпратиш телеграма на Чалмърс.
— Диктувайте.
Винаги съм се възхищавал от това качество на Джина. Колкото и спешна да е някоя задача, тя никога не изпада в смут.
Продиктувах телеграмата до Чалмърс. Съобщих му, че дъщеря му е претърпяла злополука. Изразих съболезнованието си. Споменах, че ще му съобщя подробностите по телефона вкъщи в 16.00 часа средноевропейско време. Това ми даваше три часа на разположение, през които да получа нужните сведения и да разбера докъде е стигнала полицията в разкритията си. Щях да имам време и да скалъпя моята версия за случая, ако се окаже необходимо.
Джина каза, че ще пусне телеграмата веднага.
— Действай — казах. — Има вероятност Чалмърс да се обади, преди аз да съм му позвънил. В такъв случай ти нищо не знаеш — ясно ли е? Не се забърквай в това, Джина. Ще твърдиш, че нищо не знаеш. Кажи му, че ще му се обадя точно в четири.
— Добре, Ед.
Приятно ми бе да чувам спокойния й, делови глас. Поставих слушалката на място и оттласнах стола си. В този момент при мен влезе Карлоти.
— Смятам да направя оглед на мястото на злополуката — каза той. — Искате ли да дойдете?
Станах от стола.
— Да, ще дойда.
Когато го последвах навън от стаята, видях, че Гранди чака в коридора. Може би страдах от гузна съвест, но имах притесняващото чувство, че погледът, който ми отправи, е изпълнен с подозрения.
Четвърта глава
I
Полицейският катер взе завоя покрай високата скала. Аз седях на кърмата до Карлоти. Той беше със сини слънчеви очила и пушеше. Стори ми се странно полицай да носи слънчеви очила. Смятах, че трябва да стои над подобни екстравагантности.
Гранди беше в средната част на катера заедно с трима униформени полицаи. Гранди не носеше слънчеви очила: каквото и да вършеше, то винаги се вписваше в полицейския устав на поведение.
Веднага щом преминахме завоя, аз познах заливчето и масивните заоблени камъни, върху които беше паднала Хелън.
Карлоти се взря в горната част на скалата. Леко се смръщи. Разбрах, че в момента мисли какво ли е да паднеш от такава височина. Като погледнах нагоре и аз си помислих същото. Далечният връх на скалата високо над нас ме караше да се чувствам като пигмей.
Катерът запухтя в залива. Щом се изравни със скалите, ние скочихме на брега.
Гранди каза на Карлоти.
— Не сме пипали нищо. Исках, вие да видите пръв. Единственото, което направихме, беше да вдигнем тялото.
Той и Карлоти започнаха систематичен оглед на мястото. Аз и двама от полицаите седнахме встрани на една скала и ги наблюдавахме. Третият полицай остана в катера.
Не след дълго Гранди намери калъфа на камерата, който бях метнал от върха на скалата. Той лежеше полупотопен във водата между две обли скали. Той го извади от водата. Двамата с Карлоти го огледаха грижливо, както професори биха огледали нещо, паднало от Марс.
Забелязах колко щателно Карлоти оглежда калъфа и бях благодарен, че се отървах от всичките си отпечатъци.
Накрая той вдигна поглед към мен.
— Това трябва да е нейно. Интересуваше ли се от фотография?
— Не бих могъл да зная — отвърнах. — Когато посещават Италия, повечето американци носят камери.
Карлоти кимна и подаде калъфа на един от полицаите, който го пусна внимателно в една найлонова торбичка.
Двамата продължиха огледа. След десетина минути и след като се бяха изкатерили на известно разстояние от мястото, където седях, видях, че са направили ново откритие. Гранди се наведе и измъкна нещо измежду отвесната стена на скалата и един камък. Лейтенантите застанаха един до друг с гръб към мен, докато разглеждаха находката.
Аз чаках и пушех, а сърцето ми туптеше силно и устата ми бе суха.
Накрая, след цяла вечност, както ми се стори, Карлоти се упъти към мен. Станах от скалата и тръгнах да го пресрещна. Видях, че държи останките от камерата „Пейар болекс“ на Хелън. Тя очевидно се бе ударила о камък при падането си от върха на скалата. Телеобективът се бе откъснал и на мястото му имаше вдлъбнатина.
— Това може да ни обясни как е станала злополуката — каза Карлоти, показвайки ми камерата. — Навярно е правела снимки, държала е камерата ей така. — Повдигна камерата и погледна през визьора. — Ако е седяла на ръба на пътеката ей там, лесно е могла с това нещо, което й е закривало погледа, да политне в пропастта при една погрешна стъпка.