Никой не каза нищо.
Чалмърс продължи да се разхожда из салона, с ръце в джобовете, с напрегнато и смръщено лице.
След няколко неловки минути изведнъж се спря и зададе стария като света въпрос:
— Кой е мъжът?
— Не знаем — отговори Карлоти. — Дъщеря ви навярно умишлено е подвела агента за недвижими имоти и селянката, като им е казала, че той е американец. Няма американец в Италия с това име.
Чалмърс се върна на мястото си и седна отново.
— Изглежда, не е използвала истинското си име — рече той.
— Възможно е — потвърди Карлоти. — Разпитахме в Соренто. Имало е един американец, който е пътувал сам, с влака в три и трийсет от Неапол.
Почувствах как сърцето ми се сви: това бе ужасно чувство. Задъхвах се.
— Оставил е куфар на гарата — продължи Карлоти. — За съжаление очевидците дават различни описания на външността му. Никой не му е обърнал достатъчно внимание. Един минаващ шофьор го е видял да крачи по шосето от Соренто за Амалфи. Единственото, в което съвпадат мненията на очевидците, е, че е бил със светлосив костюм. Служителят от гарата твърди, че е висок. Шофьорът казва, че бил среден на ръст. Едно момче от съседното село го описа като нисък и набит. Не разполагаме с ясно описание. Към десет часа вечерта си прибрал куфара и взел такси за Неапол. Много бързал. Предложил на шофьора пет хиляди лири бакшиш, ако го докара на гарата навреме за влака в единайсет и петнайсет за Рим.
Чалмърс бе седнал напред в стола, гледаше с напрегнати очи. Приличаше на хищник.
— Пътят за Амалфи съвпада ли с пътя за тази вила?
— Да. Има отклонение за там.
— Дъщеря ми е починала в осем и петнайсет?
— Да.
— И онзи човек е бързал да вземе такси към десет часа?
— Да.
— Колко време е необходимо, за да се стигне от тази вила до Соренто?
— Около половин час с кола, а пеша — доста повече от час и половина.
Чалмърс се замисли за миг.
Седях и дишах с полуотворени уста, чувствах се много зле. Очаквах Чалмърс да направи някакво съкрушително откритие след тези въпроси, но се излъгах. Вместо това той неочаквано сви рамене и каза:
— Тя не би се самоубила. Зная го. Изхвърлете от главата си тази история, лейтенанте. Защото е очевидно: паднала е от скалата, докато е използвала тази камера.
Карлоти не каза нищо. Гранди се размърда неспокойно и прикова поглед в ноктите си.
— Това е решението, което очаквам да чуя — изрече непоколебимо Чалмърс.
Карлоти отвърна спокойно:
— Мое задължение е да представя фактите на съдия-следователя, синьор Чалмърс. А неговото задължение е да издаде решението.
Чалмърс се втренчи в него.
— Да. Кой е съдия-следователят?
— Синьор Джузепе Малети.
— Тук — в Неапол?
— Да.
Чалмърс кимна.
— Къде е тялото на дъщеря ми?
— В моргата в Соренто.
— Искам да я видя.
— Разбира се. Няма да представлява трудност. Ако ме уведомите кога желаете да отидете, ще ви заведа.
— Не е необходимо. Не обичам да вървят подире ми. Досън ще ме заведе.
— Както искате, синьор.
— Достатъчно е да го уредите с този, от когото зависи, за да мога да видя дъщеря си. — Чалмърс извади нова пура и започна да бели лентичката. За пръв път, откак бе влязъл в салона, погледна към мен. — Италианският печат отразява ли това произшествие?
— Още не. Задържахме информацията до вашето пристигане.
Той ме изгледа изпитателно, после кимна.
— Правилно. — След това се обърна към Карлоти. — Благодаря за фактите, лейтенанте. Ако има нещо друго, искам да го зная до започване на следствието и ще поддържам връзка с вас.
Карлоти и Гранди станаха.
— На вашите услуги, синьор — каза Карлоти.
Когато си отидоха, Чалмърс остана известно време мълчалив, загледан в ръцете си, а после каза тихо, но с ярост:
— Проклети жабари!
Реших, че сега е моментът да извадя кутийката с бижута, която ми беше поверил Карлоти. Сложих я на масата пред Чалмърс.
— Тези неща са на дъщеря ви — казах аз. — Бяха намерени във вилата.
Той се намръщи, отвори кутийката и се взря в съдържанието й. Обърна я с дъното нагоре и бижутата се разпиляха по масата.
Джун скочи на крака и дойде да надзърне през рамото му.