Тя ме последва във всекидневната и се отпусна в един стол.
— Ед, защо се е наричала мисис Дъглас Шерард?
Ако стените на стаята се бяха срутили, нямаше да бъда толкова потресен.
— Какво? Какво каза? — замънках аз, опулил се в нея.
Тя ме измери с поглед.
— Питах ви защо се е наричала мисис Дъглас Шерард. Очевидно не трябваше да задавам този въпрос. Извинете.
— Откъде знаеш, че се е наричала така?
— Познах гласа й, когато се обади малко преди да заминете в отпуск.
Трябваше да очаквам, че Джина ще познае гласа на Хелън. Тя бе говорила два пъти с нея по телефона през първите дни след пристигането на Хелън в Рим и имаше необикновена памет за гласове.
Отидох до барчето.
— Искаш ли нещо за пиене, Джина? — попитах, докато се опитвах да успокоя гласа си.
— Едно кампари.
Извадих бутилка кампари и друга с шотландско уиски. Налях си го чисто, а за Джина приготвих кампари със сода.
Познавах Джина от четири години. Имаше моменти, в които си мислех, че съм влюбен в нея. Съвместната ни работа в продължение на много дни и в повечето случаи без други около нас беше предлагала съблазни. Поради тази именно опасност внимавах нашите отношения да си останат повече или по-малко делови.
Знаех много случаи с журналисти, работещи в Рим, които се бяха сближили твърде много със секретарките си. Рано или късно момичетата или ставаха недисциплинирани, или дошлият на посещение голям шеф разбираше какво е станало и провинилите се си изпащаха. Затова строго се придържах към решението си да не прекрачвам границата с Джина. Никога не й се натрапвах като мъж и все пак между нас имаше някаква близост, мълчалива и неогласена, която ме убеждаваше, че какъвто и спешен проблем да възникнеше, мога изцяло да разчитам на нея.
Докато приготвях питиетата, реших да й разкажа цялата история, без да скрия нищо. Имах пълно доверие в правилността на оценките й и като знаех в каква каша съм се забъркал, чувствах, че е крайно време да чуя едно безпристрастно мнение на друг човек.
— Ще ти стане ли неприятно, ако ти се изповядам? — попитах аз, като сядах срещу нея. — Има много неща, които бих искал да споделя с някого.
— Ако бих могла с нещо да помогна…
Звънецът на входната врата прекъсна думите й. Дълго се взирахме един в друг.
— Кой би могъл да бъде? — казах аз, като се изправях на крака.
— Може би портиерът иска да разбере кой е в апартамента — предположи Джина.
— Може.
Прекосих стаята и минах в коридора. Когато посегнах към топката на вратата, звънецът иззвъня повторно.
Отворих вратата.
На площадката стоеше лейтенант Карлоти, а зад него — и друг детектив.
— Добър вечер — поздрави Карлоти. — Мога ли да вляза?
III
В момента, в който видях Карлоти на вратата, разбрах за пръв път как се чувства един престъпник, когато пред него ненадейно се появи полицията. Секунда и нещо останах неподвижен, загледан в лейтенанта. Сърцето ми сякаш пропусна няколко удара, а после запрепуска така бясно, че едва си поемах дъх. Дали Карлоти бе дошъл да ме арестува? Дали не беше открил по някакъв начин, че аз съм Шерард?
Джина се появи на прага на всекидневната.
— Добър вечер, лейтенанте — поздрави го тя. Спокойният й, тих глас ми подейства успокояващо.
Карлоти й кимна.
Отдръпнах се.
— Влезте, лейтенанте.
Карлоти пристъпи напред.
— Това е сержант Анони — каза той и кимна към колегата си, който го последва в коридора.
Въведох ги във всекидневната. Бях вече превъзмогнал първоначалния си шок, но все още бях доста неспокоен.
— Не очаквах да ме посетите, лейтенанте — казах аз. — Знаехте ли, че съм тук?
— Случайно минавах насам. Видях, че свети. Бях любопитен да узная кой може да е тук. И имах късмет. Защото исках да говоря с вас.
Анони, нисък и набит мъж, с плоско, безизразно лице, се облегна на стената до вратата. Като че ли не проявяваше интерес към това, което ставаше.
— Заповядайте, седнете — казах аз и посочих на Карлоти един стол. — Току-що пийнахме по чашка. Желаете ли и вие нещо?
— Не, благодаря.
Закрачи из стаята, пъхнал ръце в джобовете на дрехата си. Отиде до прозореца, погледна навън, после се обърна и ме приближи, след което седна до мен. Аз също седнах. Джина се настани върху облегалката на канапето.
— Научих, че сте взели тази сутрин от лейтенант Гранди камерата на синьорина Чалмърс — каза Карлоти.