Не казах нищо.
— Как мислиш, че трябва да постъпя? Откак прочетох съобщението за смъртта й, непрестанно си блъскам главата какво да правя. Да отида ли в полицията и да разкажа как се е опитала да ме шантажира? Ако полицията наистина е убедена, че Хелън е убита, това ще им даде мотив.
Вече бях превъзмогнал първия си шок. Върнах се до стола си и седнах.
— Трябва да бъдеш предпазлив — казах. — Ако Карлоти предаде думите ти на Чалмърс, опасността за теб си остава.
— Да, съзнавам го. — Допи брендито, стана и отново си напълни чашата. — Но мислиш ли, че трябва да го направя?
Поклатих отрицателно глава.
— Не мисля. Според мен трябва да изчакаш полицията да се убеди, че това е убийство. Не бива да се пъхаш сам в тази работа. Не е разумно. Трябва да изчакаш и да видиш как ще се развият нещата.
— Но да допуснем, че полицията установи, че сме били любовници. Ами ако си внуши, че понеже имам мотив, аз съм убил Хелън?
— О, не говори глупости, Джузепе! Можеш да докажеш, че не си бил изобщо в Соренто, когато е умряла, нали?
— Е, да. Бях си тук в Рим.
— Тогава, за бога, не ставай мелодраматичен.
Той сви рамене.
— Прав си. Значи според теб не трябва да казвам нищо на полицията?
— Засега недей. Чалмърс подозира, че има замесен мъж. В момента прилича на разярен бик. Ако излезеш наяве, той ще направи прибързания извод, че ти си мъжът и ще се нахвърли върху теб. Трябва да знаеш и фактите: Хелън е била бременна!
Чашата с бренди се изхлузи от ръката на Френци и падна на пода. Брендито направи малка локва върху килима. Френци ме беше зяпнал с оцъклени очи.
— Така ли? Кълна се, че не е от мен — каза той. — Господи! Сега съм безкрайно щастлив, че не отидох в полицията, преди да съм говорил с теб. — Вдигна чашата. — Виж какво направих! — Отиде в кухнята да вземе кърпа. Използвах отсъствието му да поразмисля. Ако Карлоти е убеден и успее да докаже, че Хелън е убита, знаех, че няма да пожали сили, за да открие митичния Шерард. Добре ли бях прикрил следите си?
Френци се върна и попи разлятото бренди. Приклекнал на пети, той всъщност гласно изрази мислите си, като каза:
— Карлоти е упорит като булдог. Не ми е известно досега да се е провалял, когато става дума за убийство. Той ще ме надуши, Ед!
Но можеше да надуши и мен.
— Ти имаш алиби, което той не може да пренебрегне, така че бъди спокоен — посъветвах го аз. — Чалмърс ми постави задачата да открия мъжа, който би могъл да е убиецът. Навярно можеш да ми помогнеш. Да не би да е онзи журналист американец, за когото ми разказа?
Френци поклати отрицателно глава.
— В никакъв случай. Говорих с него следобеда, когато тя е намерила смъртта си.
— Тогава кой друг би могъл да бъде? Имаш ли някаква идея?
— Не. Страхувам се, че не.
— Има един неин познат, чието собствено име е Карло. Познаваш ли човек с такова име?
Той помисли за миг, сетне поклати глава.
— Мисля, че не.
— Виждал ли си я с някой мъж?
Френци потърка челюстта си, като ме гледаше напрегнато.
— Видях я с теб.
Смразих се.
— Така ли? Къде?
— Излизахте заедно от едно кино.
— Чалмърс искаше да поддържам контакти с нея — обясних аз. — Излизали сме един-два пъти. Като изключиш мен, има ли някой друг, за когото можеш да си спомниш?
Знаех, че е много прозорлив, за да се подведе, че съм напълно нехаен в случая, но ми беше и много добър приятел, за да продължи да ме притеснява.
— Веднъж я срещнах в „Луиджи“ с един едър, тъмен мъж. Не знам кой беше.
— Колко едър?
— Направо грамаден: телосложението му беше на професионален боксьор.
Припомних си светкавично нашественика, когото бях видял във вилата. Той също беше внушително едър: и неговите рамене бяха като на професионален боксьор.
— Можеш ли да ми го опишеш?
— Почти съм сигурен, че беше италианец. Бих казал, че изглеждаше на около двайсет и пет, двайсет и шест години, тъмен, с груби черти, привлекателен, но някак животински, ако разбираш какво имам предвид. Имаше белег на дясната си буза: бяла, зигзагообразна ивица, която би могла да бъде от рана с нож.
— И нямаш представа кой е?