— Значи роговите очила, обувките с нисък ток и прибраните назад коси са част от играта? — казах аз, съзнавайки, че като ми отговори утвърдително, тя ще ме превърне в съучастник, а ако Чалмърс открие измамата, сатърът ще се стовари не само върху нейния врат, а и върху моя.
— Разбира се. У дома винаги се обличам така. Това убеждава баща ми, че съм сериозна в науката. Ако ме види както съм сега, ще наеме някоя почтена стара дама за моя постоянна придружителка.
— Не намирате ли, че сте доста хладнокръвна?
— Защо не? — Отдели се от камината и се отпусна в един фотьойл. — Майка ми почина, когато бях десетгодишна. Баща ми е имал три други съпруги: две от тях бяха само с две години по-възрастни, отколкото съм аз сега, а другата беше по-млада. Радваха ми се като на епидемия от детски паралич. А аз обичам да съм самостоятелна, обичам да се забавлявам.
Като я погледнах, повярвах, че наистина доста се е забавлявала: навярно повече, отколкото й е било полезно.
— Вие сте още дете и не бива да живеете по този начин — казах.
Тя се разсмя.
— Аз съм на двайсет и четири години и съвсем не съм дете, а точно този е начинът, по който искам да живея.
— Защо ми казвате всичко това? Какво ми пречи да изпратя тревожна телеграма на баща ви, която да му разкрие какво става тук?
Хелън поклати глава, че не ми вярва.
— Няма да го направите. Говорих с Джузепе Френци за вас. Мнението му за вас е отлично. Щях ли да ви доведа в апартамента си, ако не бях сигурна във вас?
— Но защо все пак ме доведохте?
Тя се вгледа в мен; изражението на очите й ме накара да изгубя дъх. Изключено бе да се заблудя какво е това изражение: тя ме приканваше да продължа смело и да я ухажвам.
— Харесвате ми — каза. — Италианците убийствено досаждат. Те са прекалено темпераментни и непосредствени. Помолих Джузепе да ви доведе на приема, и ето че сме заедно.
Не мислете, че не се изкуших. Знаех, че единственото, което трябва да направя, е да я взема в обятията си — тя нямаше да се противи. Но всичко беше малко по-вулгарно, отколкото бе нужно, малко по-хладнокръвно, отколкото беше необходимо, и това нейно отношение ме отблъскваше. А съществуваше и проблем със службата ми. Бях по-заинтересуван да си запазя мястото, отколкото да се забърквам с Хелън. Станах.
— Разбирам. Но вече е късно. Имам работа, която трябва да свърша, преди да си легна. Най-добре да си тръгна.
Тя се вгледа в мен, присвила устни.
— Не можете да си отидете сега. Едва дойдохте, а вече ще си ходите.
— Съжалявам. Трябва да си вървя.
— Искате да кажете, че не желаете да останете?
— Въпросът не е какво желая, а какво ще направя.
Тя вдигна ръце и прокара пръсти през косите си. Това е може би най-предизвикателният жест, който може да си позволи една жена. Ако фигурата й е достатъчно съблазнителна, за нея няма по-изразително движение от това да вдигне ръце и да погледне мъжа така, както Хелън гледаше сега мен. Почти се предадох, но не съвсем.
— Искам да останете.
Поклатих отрицателно глава.
— Наистина трябва да си вървя.
Изгледа ме изпитателно и дълго, с безизразни очи. После присви рамене в недоумение, свали ръцете си и стана.
— Добре, щом такова е желанието ви. — Отиде до вратата, отвори я и излезе в коридора. Последвах я и си взех шапката, оставена на един стол в коридора.
Тя отвори входната врата, огледа площадката и се отстрани да мина.
Не ми се искаше да си тръгна. Насилих се и пристъпих навън.
— Навярно бихте пожелали да отидем на вечеря някой ден или да ви заведа на кино.
— Би било чудесно — отвърна тя учтиво. — Лека нощ.
Усмихна ми се отчуждено и затвори вратата под носа ми.
III
Разбира се, нещата не останаха така. Бих искал да останат, но отношенията между мъж като мен и момиче като Хелън рано или късно неизбежно се усложняват.
Опитах се да я забравя, но не успях. Пред мен беше постоянно изразът в очите й в момента на раздялата и не ме оставяше на мира. Знаех, че си навличам сериозна неприятност, ала непреодолимото привличане, което Хелън излъчваше за мен, правеше всяка неприятност нереална. В по-трезви моменти си казвах, че за мен тя е истинска отрова, но в по-малко трезвите си казвах: „Кой го е грижа?“