— Намерих ги — отвърнах. — Какво направи с камерата?
Той избълва дим насреща ми.
— Аз ще питам, а не ти, Мак — рече. — А ти ще слушаш и ще отговаряш. Как се добра дотука?
— Едно момиче беше написало телефонния номер на стената в квартирата си. Не беше трудно да науча адреса.
— Хелън?
— Да.
Той направи кисела физиономия.
— Тъпа кокошка. — Наведе се напред. — Какво искаше от теб онова ченге днес следобед?
Изведнъж престанах да му се плаша. Казах си да върви по дяволите. Нямах намерение да му седя насреща и да отговарям на въпросите му.
— Защо не го попиташ сам? — отвърнах.
— Питам теб. — Усмивката изчезна. В очите му се появи зъл пламък. — Да сме наясно още отсега. Ти не искаш да те претрепя, нали? — Сложи ръце на коленете си, за да мога добре да ги видя как изглеждат, и бавно ги сви в юмруци. Бяха с изпъкнали кокалчета, едри юмруци, които сякаш бяха издялани от махагон. — Чуй какво ще ти кажа. Обичам да бия хората. И удрям, без да си поплювам. Та затова искам да си поприказваме, за да не става нужда да те удрям. Какво ти рече ченгето?
Стегнах се.
— Иди да го питаш.
Бях почти станал от креслото, когато той ме достигна. Постъпих глупаво, като седнах в толкова ниско кресло. Ако бях седнал като него на облегалката, щях да бъда по-подготвен за нападението му. Той премина разстоянието, което ни делеше толкова бързо, че нямах никакъв шанс. Успях да отбия удара с лявата ръка, насочен към стомаха ми, но това беше само встъпление към удара с дясната. Той ме порази изневиделица. Зърнах за миг мургавото му, озъбено лице с лъскави зъби, когато нещо като тежък чук се стовари върху челюстта ми. Стаята избухна в ослепително бяло сияние. Смътно усетих, че падам, после черна забрава заличи всичко.
Свестих се след около пет-шест минути. Намерих се проснат в креслото с изтръпнала челюст и глава, която пулсираше като дихателна торба на зъболекарска газова уредба.
Карло седеше близо до мен. Той удряше топчестия си юмрук в дланта на другата си ръка, сякаш просто го сърбеше да ми нанесе още един съкрушителен удар в челюстта.
С мъка се надигнах в креслото и опитах да фокусирам погледа си на него. Ударът му бе отнел доста от парата ми.
— Окей, Мак, не казвай, че не съм те предупредил. Сега да почнем отново. Като те ударя следващия път, ще ти строша ченето. Та какво те питаше онова ченге?
Проверих с върха на езика дали са здрави зъбите ми. Никой от тях не се клатеше. Усещах студ, в гърдите ми нарастваше гняв, който ме подтикваше да се нахвърля на този убиец и да го смажа от бой. Но не бях чак толкова откачен. Вярно, че съм едър и горе-долу як, но винаги съм наясно, когато не съм от класата на противника си. Не бих завързал бой с Роки Марчано: не защото ще се уплаша от него, а защото зная, че нямам никакъв шанс да го победя. В момента знаех, че ако започнем да се бием, този бик е далеч по-силен и по-бърз от мен.
Можех да разчитам на успех само ако го изненадам. Нямаше друг начин, а и трябваше да имам тежка сопа в ръка, та като го зашеметя отпърво, да затормозя бързите му рефлекси.
— Искаше да знае имената на приятелите на Хелън — изрекох хрипливо. Болеше ме, като говорех.
Карло се почеса по носа.
— Защо?
— Защото издирва убиеца й.
Надявах се това да го смути, но се излъгах. Вместо да се стресне, той отново включи усмивката си и престана да удря с юмрук дланта си.
— Така ли? Мисли, че е била бутната?
— Сигурен е в това.
— Добре, добре. — Продължи да се хили. — Не го мислех за толкова печен. — Запали цигара. — Вземи си и ти, Мак. Май ти се пуши.
Взех цигарата и кутията кибрит, която той подхвърли в скута ми. Запалих и поех дима с пълни гърди.
— Защо е толкова сигурен, че е била бутната? — попита Карло.
— Ти си отскубнал филма от камерата и си откраднал сниманото от Хелън. Много тъпо от твоя страна.
— Така ли? Аз пък смятам, че е хитро, приятелче. Надушил ли те е вече?
Опитах се да възпра сепването си, но не успях.
— Какво искаш да кажеш?
Усмивката на Карло стана още по-широка.
— Не дрънкай щуротии: прекрасно знаеш какво искам да кажа. Ти си повече от ясен като виновник в тази работа. Аз дори се погрижих да превъртя часовника й, та ченгетата да помислят, че си бил горе, когато е полетяла в пропастта, и вярвай, Мак, никак не ми беше лесно да се добера до нея. Насмалко да си строша врата.