Приличах на хлапак, който очаква с трепет първата си среща. Това ме дразнеше. Бях си въобразявал, че съм достатъчно светски мъж, за да се справя с лекота със създалото се положение, но на практика се оказа съвсем друго. Мисълта, че ще прекарам един месец с това вълнуващо момиче, властно владееше съзнанието ми. В по-трезвите моменти — а те не бяха много — си казвах, че само един безумец може да си позволи подобно нещо, но се утешавах с мисълта, че тя знае какво върши. Беше ми казала, че всичко ще е безопасно, и аз й вярвах. Казвах си, че ще бъда глупак, ако не се възползувам от шанса, който тя ми предоставя.
Два дни преди отпътуването Джак Максуел пристигна в Рим да поеме работата ми, докато отсъствувам.
Бяхме работили заедно в Ню Йорк навремето, през 1949 година. Беше стабилен журналист, но не показваше особени качества, освен в новините. Не ми допадаше особено. Беше твърде хубав, твърде гладък, твърде добре облечен и твърде какво ли не.
Имах чувството, че и неговите симпатии към мен не са по-големи от моите към него, но това не ми попречи да го посрещна крайно радушно. След като прекарахме един-два часа в службата, говорейки по бъдещата работа, аз му предложих да вечеряме заедно.
— Чудесно — каза той. — Да видим какво може да ни предложи този древен град. Предупреждавам те, Ед, че очаквам само най-доброто.
Заведох го в „Алфредо“, един от най-реномираните ресторанти в Рим, и му поръчах „поркета“ — прасе сукалче, печено на шиш, частично обезкостено и с плънка от чер дроб, мляно месо за наденици и подправки — превъзходно ястие.
След като се нахранихме и стигнахме до третата бутилка вино, той се отпусна и стана задушевен.
— Ти си щастливо момче, Ед — каза той, приел цигарата, която му предложих. — Може да не ти е известно, но в родината си си всеобщ любимец. Хамърсток има високо мнение за материалите, които изпращаш. Ще ти кажа неофициално, само че нито дума никому! Хамърсток смята да те върне в Щатите до един-два месеца. А аз да те заместя тук, защото ти ще оглавиш Международния отдел.
— Не вярвам — казах аз и се взрях в него. — Шегуваш се.
— Това е факт. Не бих се шегувал за такова нещо.
Опитах се да не показвам вълнението си, но не мисля, че успях. Да получа Международния отдел в Централата на вестника бе върхът на моите амбиции. Това не само означаваше много повече пари, но беше и най-желаната длъжност в „Уестърн Телеграм“.
— Ще бъде официално известено след ден-два — допълни Максуел. — Старият вече го е одобрил. Голям си късметлия.
Не отрекох.
— Няма ли да съжаляваш за Рим?
— Ще свикна — казах и се ухилих. — Подобна длъжност си заслужава раздялата с Рим.
Максуел сви рамене.
— Не зная. Лично аз не бих я пожелал. Работата е твърде тежка и ще ми бъде убийствено противно да работя толкова близо до стария. — Потъна по-дълбоко в креслото. — Прасенцето не беше лошо. Мисля, че Рим ще ми хареса.
— Друг град не може да се мери с него.
Той сложи цигара в устата си, драсна клечка кибрит и пуфна дима в лицето ми.
— Впрочем, как я кара тук необузданата Хелън?
Въпросът му ме стресна.
— Коя?
— Хелън Чалмърс. Нали си нещо кат гувернантка?
Червеният сигнал засвятка. Максуел имаше усет за скандали. Ако хранеше и най-малкото подозрение за връзка между Хелън и мен, ще човърка, докато изясни нещата докрай.
— Бях й гувернантка един-единствен ден — изрекох с престорено нехайство. — Оттогава почти не съм я виждал. Старият ме помоли да я посрещна на летището и да я отведа до нейния хотел. Доколкото ми е известно, учи в университета.
Той повдигна вежди.
— Тя… какво?
— Учи в университета — повторих аз. — Посещава занятията по архитектура.
— Хелън? — Максуел се наведе напред, изгледа ме, а после избухна в смях. — Нищо по-смешно не съм чувал! Хелън да учи архитектура! — Облегна се назад и се затресе от гръмогласен смях. Присъстващите започнаха да се обръщат към нас и да ни зяпат. Максуел наистина приличаше на човек, който току-що е чул най-смешния виц. А аз не намирах нищо смешно в това. Едва се сдържах да не скоча от стола си и да смажа с юмрук красивото му лице.
Когато се насмя до насита, улови погледа ми. И може би едва сега видя, че не ми е чак толкова забавно, защото си наложи да бъде по-сдържан и махна извинително с ръка.
— Прощавай, Ед. — Извади носна кърпа и изтри очи. — Ако познаваше Хелън, както аз я познавам… — И отново избухна в смях.