— Но аз съм четник — отговарял зашеметеният хайдутин, — войводата няма да ме пусне!
— Един пукот на войводата от невидена страна, и вече няма да си четник! — внушила му тя премахването на Чакъра! — Тоя изпулен Чакър да не ти е господ? Да не си му ратай до века или роб?
Иван скочил да запуши с длан устата на жена си, целият изтръпнал от несвестните й думи, и отказвал да я слуша, но Йона не го оставяла. Щом Иван се върне у дома, тя го посреща с ароматен тютюн и мастика, с обилно ядене, вино и не преставала да му напомня, че все такъв широк живот го очаква и занапред, ако се съгласи да убие Чакъра, защото пашата се е врекъл да й отмери от държавната хазна фес жълтици, ако премахнат размирника.
„Фес жълтици!… — размишлявал Иван, впулен в тавана. — Ще може да прикупи някоя нива, да хване аргатин. Да има винаги на трапезата ракия и вино… Не е това, като да ти хлопат ятаганите по̀глава, да съдираш пъп от катерене по елите! Може би Йона е права. Но как да посегне на тоя страшен Дели Чакър?“ Йона и на това го е научила; ще поканят Чакъра у дома им уж на гости, ще го разположат на кьошка в двора, а Иван ще му стреля от прозореца…
Един ден преди Света Троица, на 11 юни 1855 година, войводата с двамата си помощници решили да слязат в Самоков да уредят участието на дружината в празненството. Иван искровецът им се примолил него да вземат, за да свърши някаква си домашна работа, пък на връщане от Самоков да се отбият у дома му, за да опитат неговата ракия. Войводата се съгласил и заедно с помощниците си заминал за града, а Иван се озовал дома да върши своята „работа“. Видът му не ще да е бил много войнствен. От мисълта, че трябва да вдигне ръка на страшния Дели Чакър, го втрисало, та Йона побързала да му върне куража с някоя и друга мастика. Скоро той се опил и станал послушен на жена си роб. Тя го въвела в стаята, откачила шишането от стената (всеки четник имал оръжие у дома), сложила фишек със сребърен куршум и му го дала в ръцете. След това го наместила зад прозореца и излязла навън да срещне гостите.
Когато войводата дошел, тя любезно го поканила в кьошка и отишла уж да повика Ивана. Едвам се отместила, пияният Иван гръмнал от 20 разкрача, Чакъра подскочил и паднал възнак на земята. Щом чули гърмежа, Дикята и Месаро, които пазели отвън, се втурнали, грабнали поваления войвода и започнали с него да бягат към реката Бистрица, но там той издъхнал, а нагласената отпреди сейменска потеря ги принудила да го оставят и потърсят спасение за себе си. Гърмежите вдигнали дружината в Карагьол и тя се спуснала към Самоков, но срещнала окървавените помощник-войводи и заедно с тях се впуснала към онова място, където оставили войводата, за да намерят само обезглавения му труп.
Пашовите козни възтържествували. Страшният Чакър бюлюкбаши, непобедимият хайдутин, никога през живота си непознал поражение, лежал с гърди, сдупчени от предателска ръка. Белобрадият ходжа от Самоков можел сега да побие зеления байрак на Байрякли джамия и да възвести по четирите посоки на света: „Слава на Мохамеда!“
Това, че предателят Иван не надживял нито с един ден убития войвода, че заклал жена си и застрелял себе си, когато чул грозния рев на бившите си другари — не утешило покрусеното население. Това, че седем попа се събрали да препратят покойника до вечното му жилище — не върнало живота на закрилника, не попречило на Ясим бея да удари на Коле Гайдаро от Рельово 50 тояги, дето се подиграл с бейската му чест, като си обърнал гуглата.
Леярският еснаф поставил на гроба на Чакъра голям железен кръст с надпис. Резбарите в Самоков положили голяма мраморна плоча, стотици мъже и жени напоили купчината пръст със сълзи и я покрили с цветя, а Хаджи Дамба, същият оня Хаджи Дамба, когото хайдушкият войвода повали на Клисурския превал и завинаги прикова на легло, строшил ятагана си на две и пратил аргатина си да го сложи въз гроба на Чакъра заедно с неговото „евалла“.
Скоро тоя страшен ятаган се превръща в символ на една посмъртно спечелена от Чакъра битка — увенчание на справедливата му борба и юначество, пред което се прекланят неговите заклети врагове.