Мармеладов направи дълга и застрашителна пауза.
С едно движение той дръпна маската си и в същия миг вързаният за нея хитон се свлече от тялото му. Под хитона се бе крила жена с дълги дантелени гащи, по сутиен, със сребриста перука и тънка като миша опашка плитчица.
Господи… Бабата… С празни ръце…
Разколников промълви думите едва чуто и се сгромоляса от височината на своите котурни.
Това, което последва, ме накара да пребледнея. На сцената изскочиха двама цигулари и бясно засвириха някакъв цигански напев (пак Блок, помислих си аз), а жената Мармеладов метна върху падналия Разколников своя хитон, яхна го през гърдите и започна да го души, като възбудено връткаше дантеления си задник.
За миг ми се стори, че всичко е резултат от някакъв чудовищен заговор и че околните ме гледат. Озърнах се панически, отново срещнах погледа на мустакатия с черната гимнастьорка и изведнъж, необяснимо как се досетих, че той знае за смъртта на фон Ернен — нещо повече дори, — че знае за мен много по-сериозни неща.
В този момент бях готов да скоча от стола и да побягна и само с чудовищното усилие на волята останах на мястото си. Публиката ръкопляскаше апатично; някои се смееха и сочеха сцената, но повечето бяха погълнати от разговорите си и водката.
След като удуши Разколников, жената с перуката подскокна към ръба на естрадата, и съпровождана от налудничавите звуци на двете цигулки, започна да се кълчи, като високо виреше крака и размахваше брадвата. Четиримата в черно, които през цялото действие бяха останали неподвижни, вдигнаха покрития с хитона Разколников и го понесоха към кулисите. Хрумна ми, че действието напомня „Хамлет“: там най-накрая се споменават четиримата капитани, дето трябвало да отнесат мъртвия принц; странно, но от тази мисъл мигом се съвзех. Разбрах, че спектакълът не е заговор против мен (никой просто нямаше да има време да скрои подобно нещо), а обикновено мистично предизвикателство. Веднага реших да го посрещна и се обърнах към умислените матроси.
— Момчета, стоп. Измяна.
Барболин ме изгледа с недоумение.
— Англичанката пакости — напосоки подметнах аз.
Изглежда тези думи криеха за него някакъв смисъл, защото той моментално посегна към пушката на рамото си. Аз го спрях:
— Не така, другарю. Изчакай.
Междувременно на сцената отново се яви господинът с триона, седна на табуретката и започна демонстративно да си събува обувката. Аз отворих чантичката и извадих оттам един молив и бланка за арест; меланхоличните звуци на триона ме грабнаха и ме понесоха напред и след няколко минути подходящият текст бе готов.
— Какво пишеш? — попита Жербунов. — Искаш някого да арестуваш ли?
— Не — казах аз, — то, ако ще е така, тук всички са за арест. Друго имам предвид. Жербунов, ти помниш ли заповедта? Не само трябва да сложим край, но и да прокараме нашата линия, нали?
— Така е — съгласи се Жербунов.
— Значи, двамата с Барболин отивате зад кулисите. Аз ей сега ще се кача на сцената и ще прокарам линията. Щом я прокарам, ще ви сигнализирам, тогава излизате. Да видят те каква е музиката на революцията.
Той почука с пръст по чашата си.
— Не, Жербунов — отсякох, — ще ти пречи да работиш. В погледа му се мерна нещо като обида.
— К’во ти става? — прошепна той. — Доверие ли ми нямаш? Ами че аз… Аз за революцията живота си давам!
— Знам, другарю — казах, — но кокаинът после. Напред. Матросите станаха и тръгнаха към сцената. Те крачеха широко и твърдо, сякаш под краката им имаше не паркет, а люлееща се палуба на попаднал в буря броненосец; в този момент изпитах към тях едва ли не симпатия. След като изкачиха страничната стълбица, те изчезнаха зад кулисите. Гаврътнах остатъците от ментето с кокаин, станах и поех към масата, където седяха Толстой и Брюсов. Присъстващите ме гледаха. Господа и другари, мислех си аз, докато минавах през странно уголемилата се зала, днес аз също имах честта да затрия своята бабичка, но вие няма да успеете да ме удушите с нейните измислени ръце. О, да я вземат дяволите тази вечна достоевщина, която преследва руския човек! И да го вземат дяволите руския човек, дето вижда наоколо си само нея!