Изведнъж право срещу нея от мъглата изхвръкна някаква фигура и с всичка сила я удари в гърдите. Мария извика и видя пред себе си човек с петнисти дрехи, хванал автомат. Човекът я изгледа, понечи да каже нещо, но не щеш ли, Шварценегер свали ръката си от рамото й, сграбчи човека за главата, леко я врътна встрани и метна омекналото му тяло отвъд границите на видимостта. Ръката му се върна върху рамото на Мария, тя се сгуши в изваяния му торс и тихо изгука:
— Ах, мъже, мъже…
Мъглата полека взе да се разсейва. Мария отново виждаше лицето на Шварценегер и цялото му огромно тяло, скрито под светлосивото покривало на шлифера като паметник преди откриване.
— Арнолд, къде отиваме?
— Не знаеш ли?
Мария се изчерви и наведе очи.
„Какво все пак означава алхимически брак? — помисли си тя. — И дали няма да страдам? В смисъл — после? Толкова пъти ми се е случвало.“
Вдигна очи към него и видя на лицето му неговите прочути трапчинки — Шварценегер се усмихваше. Мария затвори очи и неспособна да повярва, че може да е толкова щастлива, тръгна накъдето я насочваше ръката, легнала върху рамото и.
Когато Шварценегер спря, тя отвори очи и видя, че мъглата почти се е разсеяла. Двамата стояха на някаква непозната пресечка, сред стари къщи, облицовани с гранит. Пресечката беше пуста, само някъде далеч, където отвъд ивицата мъгла бе останала крайбрежната улица, безсмислено се суетяха приведени човечета с автомати. Шварценегер някак странно пристъпваше от крак на крак. Стори и се, че го гризат съмнения от необяснимо естество, и с уплаха си помисли, че те може да се отнасят за нея.
„Спешно трябва да му кажа нещо романтично — помисли си тя. — Но какво всъщност да му кажа? Добре де, няма значение.“
— Знаеш ли, Арнолд — започна Мария и се притисна до хълбока му, — изведнъж ми… Не знам, може да ти се стори глупаво… Но нали мога да съм откровена с теб?
— Разбира се — обърна към нея черните си стъкла Шварценегер.
— Когато съм до теб, ми се иска да литна нагоре! Имам чувството, че небето е съвсем близо!
Той вдигна глава и погледна нагоре.
През ивиците мъгла наистина се виждаше ясносиньото небе — не че беше особено близо, но не можеше да се каже и че е кой знае колко далеч.
„Ах — помисли си Мария, — какви ги дрънкам.“
Но беше късно да спре.
— А ти, Арнолд, ти искаш ли да литнеш нагоре? Той се позамисли.
— Искам.
— А ще ме вземеш ли? Защото аз… — тя се усмихна свенливо, — аз съм толкова земна.
Шварценегер пак се позамисли.
— О.К. Ще те взема.
Той се огледа наоколо, сякаш да открие някакви известни само на него ориентири, и май ги намери, защото решително я хвана подръка и я задърпа напред. Тя се смая от внезапния преход от поетичната абстракция към действията, но тутакси си помисли, че един истински мъж трябва да действа точно така.
Шварценегер я мъкнеше покрай един дълъг сталински блок. След малко Мария се нагоди към бързото му темпо и затича до него, хваната за ръкава на шлифера му. Чувстваше, че само да се позабави малко, и ръката на Шварценегер от галантно предоставена и опорна точка ще се превърне в стоманена ръчка и безмилостно ще я затътри по настилката. Тази мисъл я изпълни с някакво безмерно щастие. То се зараждаше ниско долу в корема и на топли вълни се разливаше по тялото и.
Щом стигна до края на блока Шварценегер зави към един безистен, подобен на триумфална арка. Озоваха се във вътрешния двор и на Мария изведнъж и се стори, че са се пренесли в някакъв друг град. Тук цареше безмълвна утринна тишина; наоколо изобщо нямаше мъгла и човек трудно би могъл да си представи, че някъде съвсем наблизо щъкат угрижени хора с автомати.
Шварценегер знаеше накъде я води. Двамата заобиколиха малката детска площадка с люлки и се гмурнаха в тесния лабиринт между ръждивите гаражни клетки. Със сладък ужас Мария си помисли, че някъде тук набързо и някак неловко ще се осъществи алхимическият им брак, но лабиринтът изведнъж ги изведе до едно празно пространство, отвсякъде заобиколено с ламаринени стени с различен цвят и различна височина.