— Какво има? — уплашено попита тя.
Известно време той стоеше неподвижен. По стъклата на очилата му мигаха странни червени светлинки. Мария си помисли, че са отражения на повехналите листа на кленовете, щръкнали над гаражните клетки.
— Арни — извика тя.
Ъгълчето на устата му трепна няколко пъти, а после изглежда се върна и способността му да се движи. Шварценегер завъртя глава — успя да го стори с усилие, сякаш в шарнира, на който се крепеше, беше влязъл пясък.
— Кримсън Джихад ли? — попита той.
— „Джихад Кримзън“ — отговори Мария. — Нусрат Фатех Али Кхан и Робърт Фрип. Защо?
— Нищо — каза Шварценегер, — няма значение.
Главата му изчезна в кабината. Долу, някъде под металния корем на самолета, се чу електрическо бръмчене и след няколко секунди прерасна в чудовищно силен рев. Мария усети как дунапреновите възглавнички сякаш се впиват в ушите и. Последва плавно полюшване и гаражите заплуваха надолу и назад.
Поклащайки се насам-натам като лодка, „Харисрът“ се издигаше право нагоре. Мария дори не бе предполагала, че самолетите могат да летят така. Тя си помисли, че ако затвори очи, няма да е толкова страшно, но любопитството и надви страха и след по-малко от минута тя отново ги отвори.
Първото, което видя, бе един приближаващ се прозорец. Беше толкова близо, че на екрана на включения в стаята телевизор тя ясно различи танк, който обръща дулото си към нея и изведнъж стреля. В същия момент самолетът силно се наклони и започна да се отдалечава. Мария едва не се изтърси върху крилото и изпищя от страх, но самолетът бързо зае хоризонтално положение.
— Хвани се за антената! — извика Шварценегер, като надникна от кабината и й махна с ръка.
Тя сведе поглед. Точно пред нея стърчеше продълговат метален предмет с кръгло удебеление накрая. Чудно, как не беше го забелязала преди. Приличаше на късо и тясно вертикално крило; то веднага и навя нескромни асоциации, макар размерите му да бяха значително по-големи, отколкото биват в реалния живот. Щом видя този мощен израстък, страхът в душата и се смени с радостно въодушевление, неизпитвано нито с уморените Мигеловци и немитите Льоневци, нито с почерпените Ивановци.
Тук всичко изглеждаше различно: кръглото удебеление в края на антената имаше ситни дупчици и малко напомняше за душ. Същевременно те караше да мислиш за неземните форми на живот и любов. Мария го посочи с пръст и въпросително погледна Шварценегер. Той кимна, усмихна се широко и слънцето блесна върху зъбите му.
Тя си помисли, че в момента се сбъдва детската й мечта. В един от филмите дълго бе прекарвала над книжките с приказки, бе разглеждала картинките и си бе представяла как лети в небето, яхнала дракон или огромна птица. Сега това наистина и се случваше. „Може да не е съвсем същото, но мечтите винаги се сбъдват различно от очакванията ни“ — помисли си тя и сложи ръка върху стоманения израстък на антената.
Самолетът леко се наклони и Мария разбра, че е в явна връзка с докосването и до антената. А и движението на самолета и се стори някак изненадващо одушевено, сякаш антената беше най-чувствителната му част. Тя прокара ръка по стоманения израстък и стисна горната му част в шепа. Самолетът нервно поклати крила и се издигна още няколко метра нагоре. Мария си помисли, че той се държи досущ като вързан за леглото мъж — няма как да я прегърне и може само да движи цялото си тяло. Приликата се засилваше и от факта, че тя седеше тъкмо зад крилата, приличащи на проснати встрани крака — невероятно мускулести, но неспособни да помръднат.
Беше забавно, но все пак твърде особено. Мария предпочиташе в празното пространство между гаражите вместо огромната стоманена птица да беше се намерило някое най-обикновено походно легло. Но с Шварценегер не можеше да е другояче, помисли си тя. Погледна към кабината — вътре не се виждаше почти нищо, защото стъклото отразяваше слънцето. Той май седеше в креслото си и леко въртеше глава насам-натам в унисон с движението на ръката и.
„Интересно — помисли си Мария и сложи върху антената и другата си ръка, — на онзи робот от киното, направен от метал и способен да променя формата си, какъв ли му е бил? Сигурно който какъвто го поиска.“
Междувременно самолетът се издигаше все по-нагоре. Покривите на къщите останаха далече долу и пред Мария се разкри величествената панорама на Москва.