Навред блестяха кубетата на църквите и градът приличаше на огромно кандило, обсипано с безсмислени нитове. Над Москва имаше доста по-малко мъгла, отколкото се бе сторило на Мария, докато бе вървяла по крайбрежната улица. Тук-там къщите наистина бяха забулени, но неясно от какво — от дим, заводски пушеци или просто от ниски облаци.
Въпреки, че отделните му съставни части бяха грозни, като цяло градът изглеждаше извънредно красив, но източникът на тази хубост беше необясним. „С Русия винаги е така — помисли си Мария, докато движеше ръце по студената стомана — възхищаваш се и ти се доплаква от умиление, а взреш ли се по-отблизо, може да ти се повдигне.“
Изведнъж самолетът под нея се друсна и тя усети, че горната част на антената се клати някак странно. Тя отдръпна ръцете си, металната топка с дупчиците тутакси падна, удари се в тялото на самолета и полетя надолу. От предишната мощ остана само късата тръбичка с резба по края. Отвътре се подаваха два усукани скъсани кабела — син и червен.
Мария погледна към кабината. Зад стъклото се виждаше неподвижният русоляв тил на Шварценегер. Отначало реши, че той не е забелязал нищо. После й хрумна, че може да е припаднал. Огледа се панически, забеляза че носът на самолета бавно и някак неуверено завива и предположението и моментално прерасна в увереност. Почти без да се замисли тя се прехвърли от тялото на самолета върху плоската площадка между крилата (при което парчето от антената скъса якето й) и запълзя към кабината.
Люкът беше отворен. Легнала на крилото, Мария се понадигна и извика:
— Арни! Арни!
Отговор обаче не последва. Тя предпазливо застана на четири крака и видя темето му с трепкащ от вятъра кичур коса.
— Арни! — извика още веднъж. Шварценегер извърна главата си към нея.
— Слава Богу! — изтръгна се от гърдите и. Шварценегер свали очилата си.
Лявото му око беше леко присвито и изразяваше много ясна и същевременно безкрайно сложна гама от чувства. В строга пропорция бяха смесени жизнерадост, сила, здрава любов към децата, морална подкрепа за американското автомобилостроене в тежката му схватка с Япония, признаване правата на сексуалните малцинства, лека ирония към феминизма и непоколебима вяра, че демокрацията и юдео-християнските ценности в крайна сметка непременно ще надвият всичкото зло на този свят.
Дясното му око обаче беше съвсем различно. То дори трудно можеше да бъде наречено око. От обезобразената, със засъхнали следи от кръв очна кухина към Мария гледаше кръгла стъклена леща в сложен метален държач и към него изпод кожата се точеха тънки жички. Точно в средата и светеше ослепителен червен лъч. Мария го забеляза, когато той попадна в очите и.
Шварценегер се усмихна. Лявата част на лицето му изрази точно каквото трябва да изразява лицето на усмихнатия Шварценегер — нещо недоловимо лукаво и някак момчешко, нещо, от което веднага ти става ясно, че никога няма да ти стори нищо лошо, а дори и да убие неколцина гадове, то ще е след като камерата на няколко пъти и от различни ракурси убедително е фиксирала безкрайната им низост. Но усмивката засегна само лявата част на лицето му, докато дясната остана абсолютно непроменена — студена, съсредоточена и страшна.
— Арнолд — смутено каза Мария и се изправи на крака, — Арнолд, защо правиш така? Престани!
Но Шварценегер не отговори. В следващия момент самолетът рязко се наклони и тя се затъркаля надолу по крилото. Пътьом на няколко пъти удари лицето си в някакви издатини, а после под нея не остана никаква опора. Тя си помисли, че пада надолу и стисна очи, за да не вижда летящите насреща дървета и покриви. Но минаха няколко секунди и не се случи нищо. Мария забеляза, че както и преди, двигателят реве съвсем наблизо, затова отвори очи.
Висеше под крилото — качулката на якето и се беше закачила за някакво плоско крилце и тя едва успя да различи, че това е ракета. С разширената си предна част ракетата малко приличаше на одевешната антена. Като я видя, Мария си помисли, че чисто и просто Шварценегер продължава с любовните си игри. Но това беше вече прекалено — по лицето й сигурно имаше няколко синини, а разбитите й устни кървяха.
— Арнолд — извика тя и размаха ръце, за да се обърне с лице към кабината, — престани! Не искам така! Чуваш ли! Не искам така!
Най-после успя да види кабината и усмихнатото лице на Шварценегер.