Виктор Пелевин
Чапаев и Пустотата (откъс)
Отдалечих се от прозореца, седнах на кревата и изведнъж си спомних, че бойците наричат тези колесници с непонятната дума „тачанка“. Произходът на този термин бе загадъчен и тъмен — докато си обувах ботушите прехвърлих наум всички възможни етимологически варианти, но не намерих нито един удовлетворителен. Е, хрумна ми един каламбур: „тачанка“ — „touch Anka“. След вчерашното обяснение с Анка обаче, самият спомен за което ме накара да се изчервя и намръщя, решително нямаше с кого да споделя тази шегичка.
С подобни мисли се спуснах надолу по стълбата и излязох на двора. Някой ми каза, че Котовски искал да ме види в щабния хамбар и аз, без да губя време, се отправих натам. На входа стояха двама часови в черни униформи — като преминах покрай тях те застанаха мирно и отдадоха чест. По напрегнатите им лица разбрах, че добре ме познават — за съжаление обаче контузията бе изтрила имената им от паметта ми.
Котовски в плътно пристегнат кафяв френч седеше зад масата. Беше сам в стаята. Забелязах мъртвешката бледност на лицето му — сякаш бе покрито с дебел слой пудра. Явно бе започнал с кокаина от ранни зори. До него на масата стоеше прозрачен цилиндър, в който се виеха и бавно източваха нагоре облачета разтопено бяло вещество. Това беше лампа, състояща се от спиртник и дълга стъклена колба, където в оцветен глицерин плуваха парчета восък. Преди пет години тези лампи бяха много модерни в Петербург.
Котовски ми подаде ръка. Забелязах, че дланта му леко притреперва.
— Не знам защо, но още от зори — каза той, повдигайки към мен ясните си очи, — си мисля какво ли ни чака зад капака на ковчега.
— Смятате, че нещо ни чака? — попитах аз.
— Може би се изразих несполучливо — каза Котовски. — Да го кажем така: мисля си за смъртта и за безсмъртието.
— И откъде у вас това настроение?
— О, — каза Котовски с хладна усмивка, — всъщност то не ме е напускало след един паметен случай в Одеса. Впрочем това няма значение.
Той скръсти ръце на гърдите си и посочи с брадичка към лампата.
— Погледнете този восък — каза той. — Проследете какво става с него. Той се разтапя на спиртника и неговите капки, приемайки най-причудливи очертания, се издигат нагоре. Като се издигат, те изстиват; колкото по нависоко отиват, толкова по-бавно се движат. Накрая, в някаква точка, те спират и започват да падат обратно.
— В това има някакъв платонов трагизъм — казах аз замислено.
— Възможно е. Но аз не за това. Представете си, че застиващите капки, които се изкачват нагоре, притежават съзнание. В такъв случай веднага при тях възниква проблемът за самоидентификацията.
— Без съмнение.
— Тук започва най-интересното. Ако някой от тези отломъци восък смята, че той е формата, която е приел, то той е смъртен, защото формата ще се разруши. Но ако разбере, че той е восък, то какво може да му се случи?
— Нищо — отговорих аз.
— Именно, — каза Котовски. — Тогава той е безсмъртен. Целият фокус е в това, че за восъка е много сложно да разбере, че той е восък. Да осъзнае изначалната си природа му е практически невъзможно. Как да забележи това, което в самото начало е било пред очите. И дори преди съществуването на каквито и да било очи. Защото единственото, което восъкът забелязва, е своята временна форма. И той си мисли, че той е тази форма, разбирате ли? А формата е произволна — всеки път тя възниква под въздействието на хиляди и хиляди обстоятелства.
— Прекрасна алегория. Но какво следва от нея? — попитах аз, спомняйки си нашата вчерашна беседа за съдбата на Русия и лекотата, с която той прехвърли разговора към кокаина. Подозирах, че той иска да получи остатъка от моя прах и постепенно насочва разговора натам.
— Следва това, че единствения път към безсмъртието за капката восък е да престане да смята, че тя е капка, и да разбере, че си е восък. Но доколкото нашата капка е способна да забележи само собствената си форма, тя през целия си кратък живот се моли на Господ Восък за спасението на формата си, макар тази форма, ако се замислим, да няма никакво отношение към нея. При това всяка капчица восък притежава същите свойства, които притежава и целият обем. Разбирате ли? Една капка от великия океан на битието всъщност е целият този океан, свил се за миг в големината на капка. Но как да обясним това на капките восък, боящи се от всичко най-много именно за мимолетната си форма? Как да вкараме тази мисъл в тях? Та нали именно мислите водят към спасение или към гибел, защото спасението и гибелта също всъщност са мисли. Май в Упанишадите се казваше, че умът — това е кон, впрегнат в колесницата на тялото…