— Не съм ти разрешавал да си тръгваш.
— Не мислех, че имаш още нужда от мен, господарю.
— Напротив, имам най-остра нужда. — Вперил поглед в стареца, регентът му направи знак да седне. — Поставяш на изпитание моето търпение и благоразположение към теб. Добре знам, че си извършвал мистериите, всеки път, когато фараон Тамоз е искал. Защо ме разиграваш? Като регент на тази страна, няма да търпя по-нататъшно протакане. Искам това не за своя собствена изгода, а в името на оцеляването ни във войната със севера. Имам нужда от напътствието на боговете. Само ти можеш да ми го дадеш.
Наджа се изправи така стремително, че преобърна масата и по теракотовия под се посипаха свитъци, четчици и мастилници. Той не обърна внимание, а се развика:
— Заповядвам ти с цялата власт, която ми дава ястребовия печат… — Докосна амулета, привързан към дясната му ръка. — Заповядвам ти да изпълниш мистериите на Амон Ра с моите въпроси!
Таита сведе глава в показно примирение. От седмици очакваше този ултиматум и отлагаше часа, воден единствено от желанието да осигури относителна безопасност за принц Нефер. Убеден бе, че Наджа няма да предприеме решителната стъпка, преди да се е убедил в подкрепата на боговете.
— Пълнолунието е най-благоприятният момент за изпълняване на мистериите — отвърна Таита. — Вече съм се подготвил.
Наджа се отпусна на стола си.
— Ще го направиш тук, при мен! — каза той.
— Не, Благородни Наджа, това не е най-подходящото място. Колкото по-близо сме до източника на божествено начало, толкова по-точно ще е предсказанието. Уредил съм всичко с жреците от храма на Озирис. Там ще изпълня мистериите в полунощ при пълнолуние. Ще го сторя в светая светих на храма, където се пази гръбнака на бога, изваден от неговия брат Сет. Тази свята реликва ще увеличи шансовете за успех на нашето начинание. — Гласът на Таита звучеше многозначително. — Ще бъдем само ти и аз. Никой друг смъртен не бива да чуе онова, което боговете ще пожелаят да ти съобщят. Едно поделение от войската на Асмор ще охранява подстъпите към храма.
Наджа беше почитател на Озирис. Лицето му стана сериозно. Както и очакваше Таита, избраното място му направи силно впечатление.
— Да бъде, както си решил — съгласи се той.
17
Пътуването до храма отне два дни и се извърши с царската баржа по реката. Следваха ги четири военни галери с хората на Асмор. Акостираха край жълтия бряг в подножието на храма, където жреците очакваха регента с песни и дарове. Слабостта на управника към ароматни вещества бе станала широко известна.
Отведоха ги в приготвените за тях помещения. Докато Наджа се къпеше и подкрепяше с плодове и шербет, Таита, придружен от главния жрец, отиде в светилището, за да направи приношение на великия Озирис. След това жрецът прозря желанието на госта и го остави сам да се приготви за вечерта. Благородният Наджа никога не бе присъствал на мистериите — малцина сред живите са имали тая възможност. Таита щеше да изнесе внушително представление, но нямаше и най-малко намерение да се подлага на изпитанията и риска, свързани с истинския ритуал.
След залез, главният жрец даде пир в чест на регента. Поднесоха прочутото вино от лозята около храма. Те бяха първите в страната, засадени лично от бог Озирис. Щом ароматната напитка омая регента и компанията му, жреците представиха театрални сцени от живота на великия бог. Във всяка от тях, Озирис бе показван с различен цвят на кожата: бял като повоите на мумия, черен за царството на мъртвите, червен за бога на възмездието. Във всички сцени той държеше владетелски жезъл, а краката му бяха вързани като на мъртвец. В последната сцена лицето беше зелено, за да изрази растителната страна на неговата същност. Като просеното семе, което е символ на живота, Озирис е заровен в земята, което означава смърт. В мрака на подземното царство обаче, той покълва като семето, за да се яви отново в божествения цикъл на вечния живот.
Докато представят живите картини, главният жрец произнася високо различните наименования на бога: „Око на мрака“, „Вечно добро начало“, „Син на Геб“, „Съвършено величие“.
След това, под звуците на гонгове и барабани, в тамяновото ухание от кадилниците, жреците рецитират епичната поема за борбата между добро и зло. Легендата разказва, как Сет, ръководен от черна завист към добродетелния си брат, заковава Озирис в сандък и го хвърля в Нил, за да го удави. Когато трупът на удавника е изхвърлен на брега, Сет го насича на късове, които скрива на различни места. На това място скрил гръбнака. Сестра им, Изис, издирва и съединява всички части. След това се съвкупява с Озирис. Докато са слети в едно, полъха от крилата й вдъхва нов живот на удавения.