— Разкажи ми всичко, Таита. Нищо не помня. Какво предсказаха боговете? Преди да отговори, Таита нареди на всички присъстващи да се отдалечат. После коленичи край постелята. Наджа положи трепереща ръка върху рамото му и зашепна жалостиво:
— Нищо не помня след… — Той се поколеба, когато ужасът на преживяното се върна в съзнанието му и цял затрепери.
— Почти стигнахме, Велики — каза Таита. — Ще бъдем в Тива преди мрак.
— Какво стана, Таита? — Той разтърси ръката му. — Какво е предсказанието? — Големи чудеса, Велики! — Гласът на мага потрепва от изпълнилите го чувства.
— Чудеса? — Интересът на регента е силно раздразнен и той прави опит да седне. — Защо ме наричаш „Велики“? Аз не съм фараон.
— Това е част от пророчеството.
— Кажи ми! Разкажи ми всичко!
— Не си ли спомняш, как таванът на храма се разтвори като цвят на лотус и от нощното небе към нас се спусна звезден път?
Наджа поклати глава, а после промълви колебливо:
— Да, май си спомням. Не беше ли златна стълба?
— Ето че си спомняш — насърчи го Таита.
— Изкачихме се по златна стълба. — Наджа го погледна в очакване на потвърждение.
— Понесохме се нагоре на гърба на два крилати лъва — каза магът.
— Да, тях си ги спомням, но след това ми е като в мъгла.
— Мистериите запушват ушите и затварят очите на несвикнал човек. Даже аз, адепт на седмата и най-висока степен, останах смаян от преживяното — поясни любезно Таита. — Но ти не се отчайвай, защото боговете ми наредиха да ти разкажа всичко.
— Говори, добри ми Таита, и не изпускай нищо!
— Прелетяхме върху крилатите лъвове високо над тъмния океан и върховете на белите планини, над всички земни и небесни царства.
— Продължавай — нетърпеливо го подкани регентът.
— Най-накрая стигнахме цитаделата, в която живеят боговете. Основите й слизат до подземното царство, а колонадите подпират небето и всички звезди. Амон Ра се понесе над нас в огнено великолепие, а останалите богове седяха в пантеона на тронове от сребро и злато, огън, кристал и сапфир.
Наджа премигна насреща му, като фокусира погледа си с усилие.
— Да, сега като ми разказваш, си спомням всичко. Троновете от сапфир и диаманти. — Отчайваща нужда да повярва го разяжда отвътре. — После богът ми проговори, нали? — попита наслуки регентът.
— Да, с гръмовен глас. Великият бог Озирис каза така: „Обични Наджа, ти винаги си бил усърден във вярата си, заради което ще ти бъде въздадено“.
— Какво искаше да каже? Поясни ли той думите си, Таита?
Магът кимна тържествено.
— Да, Велики.
— Пак използваш тази титла. Кажи защо!
— Както заповядаш, Велики. Ще повторя всяка дума. Великият Озирис се възправи в цялото си страховито великолепие, вдигна те от гърба на крилатия лъв и те постави до себе си на трона от огнено злато. Докосна устните и сърцето ти и те приветства с титлата „Божествени братко“.
— Нарече ме Божествени братко? Какво иска да каже?
Таита сподави раздразнението си. Наджа винаги е бил умен мъж, прозорлив и находчив. Обикновено не се налагаше да му се обяснява така подробно. Действието на магическата гъба, която му даде снощи, както и на упойващия дим от светилниците, явно още не е преминало. Може и дни да минат, преди съзнанието му да се проясни напълно. Ще трябва да карам направо, реши Таита.
— Отначало и аз останах объркан от тези думи. Смисълът им убягваше от моя разум, но после богът проговори отново: „Приветствам те с добре дошъл в небесния пантеон, Божествени братко“.
Наджа светна, а лицето му доби горд, победоносен израз.
— Не ме е заблуждавал, нали, Таита? Не може да има друго значение.
— Дори да е имало, той го разпръсна със следващите си думи и действия. Озирис взе двойната корона на Горен и Долен Египет, сложи я на главата ти и каза: „Привет, Божествени братко! Привет на бъдещия фараон!“ Наджа замълча, вперил пламнал поглед в очите на мага. След продължителна пауза Таита добави: — Короната на челото беше доказателство за твоята святост. Аз коленичих пред теб, за да се преклоня пред божественото ти великолепие, редом с останалите обитатели на пантеона.