— Но има и други. Жени. Любовници…
— А! — Отпускайки отново ръка върху бастуна, херцогинята внимателно изучаваше Миракъл. Тънките й устни изразиха нещо като развеселеност. — Какво значение има, щом ще носите името му, ще разполагате с богатството му, ще родите децата му. Да не говорим за титлата.
— Нищо от това няма значение — заспори Миракъл, разтреперана. — Важното е какво има тук! — Тя притисна ръка към сърцето си. — Ако го няма… Няма да имам спокойствие. Не искам да прекарам живота си, влюбена в мъж, който предпочита да бъде с друга.
— Точно като майка си.
Девойката примигна. Смущението и объркването я обхванаха в ледената си прегръдка и тя потръпна.
— Зная всичко — обясни херцогинята с най-делови тон. — В момента, когато до мен стигна мълвата за този годеж, наредих да ме осведомят за миналото ви. Не беше трудно. И макар Кавендиш да не ми е равностоен, познавам добре семейството му. Естествено, разговарях и с него. Насаме.
Миракъл отиде до леглото и грабна куфара.
— Не ставайте глупава — отсече херцогинята.
С блеснали очи и пламнало лице, Миракъл се обърна към възрастната дама. Гласът й трепереше:
— Тогава би трябвало добре да знаете кой е баща ми, Ваша Светлост. И несъмнено сте стигнали до безспорното заключение, че не съм от тестото за херцогини.
— Престанете да ми приписвате думи, които не съм произнасяла.
— Тогава излиза, че сте дошли просто да ме унижите.
— Дойдох тук, очаквайки да намеря жена, която би пожертвала цялото си съществование, за да осигури на децата си щастие и безопасност. Която би ги възпитала да бъдат горди и изпълнени с достойнство, въпреки предразсъдъците. Която би била другар на внука ми, било то като домакиня на вечеря в чест на Негово Величество, било като обработва земята със собствените си голи ръце. Жена, която ще се бори за онова, което иска, а когато го постигне, ще се бори да го задържи. Може би съм дошла тук, очаквайки твърде много.
— Да, може би — съгласи се Миракъл сухо и се загледа във вратата.
Херцогинята я заобиколи с бавни и сигурни стъпки. Спря се на прага и се обърна. За момент изглеждаше, сякаш иска да добави нещо, но само поклати глава и напусна стаята.
Миракъл пусна куфара и се затича след нея. Спря до стълбището, по което възрастната дама се спускаше.
— Той ли ви изпрати да ме увещавате?
— Кой?
— Вашият внук.
— Разбира се, че не. Защо би го направил?
Етел влезе откъм приемната с шапка и наметка в ръце. Като спря на най-долното стъпало, херцогинята ги пое.
— Учила съм и сина, и внуците си да уважават най-вече семейството си. Учех ги как да се борят за онова, което искат, и как да се преборят, за да го задържат. Трябва да призная, че понякога се съмнявам в резултата от моите упорити усилия. Често те са адски твърдоглави. Но, мила моя, такава мога да бъда и аз.
Усмивка проблесна на суровите й устни и тя с достойнство напусна къщата. Етел внимателно затвори след нея.
Глава 21
Нещо се мътеше, Клейтън го чувстваше. Това, че бе прекарал последните две денонощия, затънал до гуша в хазарт, не помагаше. Миришеше на бъчва, на пушек и на четиридесет и осем часова пот. Имаше нужда от вана и от сън. Трябваше да забрави случилото се през последните седмици. Трябваше да забрави Миракъл Кавендиш.
Искаше му се проклетите акули да го бяха изяли преди двадесет години. А и брат му. Особено брат му.
Клейтън стоеше в коридора на градската си къща, намираща се в самия център на Ситито, на улица Холбърн. Наблюдаваше каретата. Баба му енергично се нанасяше в скромното му жилище. Още не я бе видял, естествено. Нямаше и да я види, преди тя да е готова, което можеше да бъде след пет минути или след пет часа. Единственото известие, което бе получил от нея, беше тайнствена бележка, която нервният и разтревожен Бенджамин бе заставен да му донесе в Брукс:
Върни се незабавно вкъщи!
Достатъчно да всее страх в сърцето на всеки внук, който не изпълнява благородническите изисквания на Нейна Светлост. И тя го знаеше. Но защо той продължи да играе на рулетка. Че и на вист — цели два и половина часа, след като бе получил съобщението. Най-добре щеше да бъде да не й даде възможност да вземе връх.