— Нито за миг не съм била в опасност — заяви тя, докато той крачеше нервно с ръце на кръста и с наведена глава. Тъмната му коса се виеше на челото и почти закриваше очите му. — Целият номер е да познаваш трасето…
— Млъкнете! — Той й хвърли многозначителен поглед. — Опитвам се да реша дали искам да ви удуша.
Тя вирна брадичката си.
— Греша ли като предполагам, че избликът на лошо настроение се дължи не толкова на възможността да се нараня или дори да си счупя главата, колкото как изглежда всичко това в очите на скъпите ви аристократи?
Тънка усмивка изви устата му.
— Е — подсмръкна тя, — поне най-сетне сте откровен. Означава ли това, че мога да се завърна в Кависбрук?
— Много ли го искате? — изстреля толкова бързо той, че за момент момичето остана безмълвно.
Съзнанието, че каквото и да заяви, то ще е решаващо за бъдещето, й подейства като студен душ. През последните дни, откакто бе оставила Солтърдън в облак прах, бе мислила единствено за връщането си в Кависбрук — за баща си, за конете, за отшелническия си живот. И за това, че никога вече няма да види херцога на Солтърдън.
— Отговорете ми, по дяволите!
Миракъл се стресна и още по-ожесточено замачка шапката.
— Аз… — започна тя колебливо, — аз… да… не. Не зная.
— Не знаете? Как да го разбирам? Не знаете дали искате да се омъжите?
— Може би, ако имах повече време…
— Време? За какво? За да можете още да ме унижавате? Какво ще е следващото, лейди Кавендиш? Може би ще яздите гола по Пикадили? Или ще танцувате на сцена, показвайки задника си? А може би нещо малко по-достойно. Ще заемете място в Камарата на лордовете… Или в Камарата на общините? Кажете какво всъщност искате, Миракъл?
С леко свиване на раменете, тя сведе очи.
— През последните седмици мислех много върху това. Предполагам, че най-добре ще е да напусна Лондон — о, не е необходимо да се върна в Кависбрук. Там е доста тъжно. И много самотно, признавам. А и онези кошмарни спомени…
Тъга се появи на лицето й. Гърлото й се сви.
— Мога да живея в провинцията. Там въздухът е чист, а небето е синьо. Ще мога да гледам кокошки, прасета, зайци и, разбира се, коне. Напитов. Хасан. Салифа. Мислила съм дори да ги кръстосам с английски коне. Разбрах, че вече са го правили. Кръстоската е отлична. Бързината на английските коне и издръжливостта на арабските е идеалното съчетание.
Миракъл осъзна, че ентусиазмът бе повишил гласа й. Погледна Солтърдън, който бе спрял да крачи, и видя, че се взира в нея със странен поглед.
— Съжалявам, ако това ви тревожи и ако то не съвпада с представата за бъдещата ви съпруга. Но аз съм си такава, сър. И ще си остана такава.
Херцогът прокара пръсти през косата си и поклати глава. Гневът му се бе изпарил. Уморено, но решително той заяви по-скоро на себе си:
— Трябва да съм бил луд, когато се забърках във всичко това. Никакви пари не си струват тревогите и унижението.
Парите на покойния съпруг на Бланш бяха заплатили къщата на Дръри Лейн, както и тази в Париж и още една в Рим. Но тя искаше Бейсингстоук. Искаше го страстно.
Клейтън си наля щедро бренди. Опитваше се да си представи Бланш, настанена в неговия дом с всичките му двеста стаи. Може би идеята не бе чак толкова лоша. Тя безспорно беше красива, макар и обикновена. Ценеше нуждата му от усамотение, но не разбираше любовта му към труда — да оре земята и да наблюдава как тя ражда изобилните си плодове. Приемаше го като хоби, убедена, че един ден то ще му омръзне.
Децата им несъмнено щяха да бъдат хубави. Но Бланш не обичаше децата. Тя с радост бе прехвърлила попечителството над единствения си син на семейството на покойния й съпруг срещу сумата от сто хиляди лири.
Баба му не я харесваше. Наричаше я „пачавра с родословие“.
Фактът, че Трей беше спал с нея, не го изненада. Подозираше го още отначало. Но не го интересуваше — нито тогава, нито сега.
Може би трябваше да се ожени за нея. Както херцогинята неведнъж бе казвала: „С времето ще я заобичате“, когато се опитваше да го сватоса с някоя блудкава самодоволна щерка на някой от нейните благородници.
Освен това женитбата с Бланш щеше да откъсне ума му от Миракъл.
— Милорд — съобщи един прислужник зад гърба му, — Нейно благородие е готова да ви приеме.
Клейтън наля едно питие на Бланш и си допълни чашката. Вървеше бавно по стълбите с чувството, че изкачва планина.
Бланш бе вече в леглото. Бе разпуснала гъстата си черна коса върху белите копринени чаршафи. Кожата й бе не по-малко бяла. Устните — червени и усмихнати.
— Отне ви доста време — подразни го тя и потупа леглото до себе си.