Накрая стигна.
Старият замък беше обвит в мъгла и облаци. Чайки и врани кръжаха над разпадащите се парапети. Вятърът биеше в празните прозорци и първите пръски дъжд закапаха над скелета от обгорели стени.
Нямаше го. Бяха останали само мрачните, почернели от пожара камъни. Нямаше тавани, нямаше кулички, нямаше назъбени комини. Всичко се бе сринало.
Дъждът остро биеше в лицето и раменете му. Клейтън гледаше вцепенен опустошението. На това място едно време беше вратата, на която той и Бенджамин бяха почукали в оная мрачна нощ. По-нататък бяха останките от кръглата кула, в която Миракъл шиеше.
— Пристигнаха — каза някакъв дрезгав глас зад него.
Той се обърна, примигна, за да отърси капките от очите си и се взря в прегърбената съсухрена старица, чиято остра сива коса се влачеше по калта в краката й. Тя бавно се тътреше към него, подпирайки се на тоягата си.
— Скоро след като Джон замина. Младите малоумници. Разрушиха всичко, което успяха да докопат. За тях нямаше никакво значение, че това някога е било дом. Разбирате ли, замъкът ги плашеше. Беше странен.
Тя спря на няколко крачки от него и повдигна глава. Клейтън видя незрящите й очи.
— Бейсингстоук — рече тя, — дошли сте за милейди, нали?
— Тя тук ли е?
— Не, там е — старицата вдигна закривената си тояжка и посочи надолу към Ъндърклиф. — Във фара.
Той грабна юздите на Маджар.
Серидвен го перна с тояжката по ръката.
— Когато всичко приключи, тя ще разбере колко много я обичате. Не позволявайте на страха да ви попречи, милорд. Нейният живот зависи от това. Побързайте. Бурята се усилва!
Верният Напитов стоеше близо до ръба на пропастта, там където Миракъл го бе оставила. Задницата му беше обърната срещу вятъра. Беше навел глава. Дъждът биеше плещите и гърба му. Когато чу Клейтън и Маджар да приближават, жребецът повдигна глава, наостри уши, вирна муцуна към небето и изцвили за поздрав. Но не помръдна. Чакаше господарката си да се върне при него.
Имаше прилив и водата беше заляла параклиса и фара. Разпенените вълни лизваха кулата и обливаха разпятието. Сякаш дъното на океана се беше надигнало. Големите зелени талази се люшкаха напред, гонени от вятъра, и се разбиваха толкова яростно в Ъндърклиф, че земята под краката на Клейтън се разтресе.
Напразно прикриваше лице от дъжда. Изправи се срещу виещия вятър и загледа несигурната светлинка от фара, която ту изчезваше, ту се появяваше, въртеше се и танцуваше.
Всъщност кулата се движеше — люлееше се. Кулата се сриваше под напъните на урагана.
Нещо се мярна. Ето го. На площадката. Миракъл!
Той я извика. Безполезно. Невъзможно бе да чуе дори собствения си глас. Какво, по дяволите, диреше тя там!
Здраво уловила парапета, с рокля, развята от вятъра и с пригладена назад коса, тя колебливо се движеше от единия край на площадката към другия. Струваше му се, че от отчаяние бе готова да скочи в бурното море.
— Не! — изкрещя той и заслиза по хлъзгавите каменни стъпала. Трескаво се улавяше за грапавата стена да запази равновесие. Ожули кокалчетата и нарани пръстите си.
Проблесна светкавица, стрелна се над вълните и експлодира над скалите, близо до него. Последва я кълбовидна мълния и Клейтън закри глава, свивайки се в камъните. Още една синьо-бяла светкавица порази покрива на фара с такъв грохот, че скалата, на която бе клекнал, се раздруса.
Разхвърчаха се дъски. Прозорците се счупиха. Вътре огънят, раздухан от внезапния порив на вятъра, се развилия като отвързан звяр, който сякаш имаше намерение да погълне фара. За ужас на Клейтън площадката се откърти и полетя в морето.
Къде беше Миракъл?
Дали вече не бе паднала във водата?
Или се бе скрила във фара? Тогава сигурно е попаднала в капана на пламтящия ад.
Клейтън се подхлъзна надолу и прескочи няколко стъпала. Под него океанът се пенеше и бушуваше с рев и тътен.
Невъзможно беше да доплува дотам.
О, Господи! Не беше потапял тялото си изцяло във вода, откакто…
„Клейтън, скъпи, подай ми ръка. Скачай, скъпи, скачай!“
С мъка си пое дъх в дъжда, а погледът му се спря върху тъмния силует, опрян в долния край на площадката. Лодката! Миракъл веднъж бе споменала нещо за лодка. Възможно ли е?