— Твоя е вината, разбира се — изтъкна тя. — Аз обикновено не действам толкова прибързано и с толкова чувства. Ако не си бях мислила за теб преди това, много по-рано щях да се сетя да отида в Света Катерина и така нямаше да се налага да тръгвам по пряката пътека.
Той придоби замислено изражение и се заигра с една нейна къдрица.
— Смятам, че е насърчително, дето съм успял толкова да те обезпокоя.
Миракъл втренчено го изгледа с големите си очи. Постепенно тялото й се отпусна. Клепачите й леко се спуснаха.
— Ти ми спаси живота — прошепна тя и се сгуши в него.
Клейтън не каза нищо, просто продължи да я държи близо до себе си — по-близо, отколкото трябваше, тихо го укоряваше някакво гласче. Тя обаче се чувстваше учудващо добре — беше й удобно и топло. Като се има предвид какъв студ и мрак беше навън, да се гушка така наистина беше много приятно.
Пък и той трябваше да си играе ролята. Същия следобед тя го бе предизвикала над страховитата пропаст, независимо дали го съзнаваше. А Клейтън никога не се бе отказвал от предизвикателствата.
Тогава Бенджамин нахълта с цял куп одеяла на ръце.
— Това намерих — заяви той и започна да хвърля одеялата на един стол. После бързо напусна стаята и веднага се върна с горещ чай. — Това ще сгрее младата дама, сър.
Клейтън хвърли поглед надолу към проницателните й и подобни на скъпоценни камъни очи. Лицето й бе бяло като сняг. Мократа й коса образуваше къдрици, които обрамчваха неговото съвършенство. Устните й бяха червени, влажни, меки.
Той се усмихна — с истинска усмивка, а не с характерното си саркастично подсмихване.
Миракъл свъси вежди.
— Никога преди не съм те виждала да го правиш!
— Какво да правя?
— Да се усмихваш.
— Така ли? — Той отново се усмихна. — Предполагам, че не го правя много често.
— А трябва. Имаш много строг вид. Може би ще се харесваш повече на хората, ако се усмихваше по-често.
— Какво те кара да си мислиш, че хората не ме харесват, лейди Кавендиш?
— Ами… аз говорех по принцип, разбира се.
— Имаше предвид себе си вероятно?
Тя не отговори, но продължи внимателно да го наблюдава изпод дългите си черни мигли. Заприлича му на вълшебен ангел — изкусителна, съблазнителна, невинна.
— Сър — тихо се обади Бенджамин, — чаят на дамата е готов.
Клейтън се изправи и отнесе Миракъл до стола. Загърна я с едно одеяло и се отдръпна, за да направи място на Бенджамин да я загърне и с наметката, която бе оставил пред огъня, за да се сгрее.
— Погрижи се да й е добре — каза Клейтън на прислужника си. След това веднага се запъти към вратата.
— Ваша милост — извика Миракъл. Той се спря, но не се обърна. — Благодаря — тихо промълви тя.
Клейтън седеше пред жалката си камина, мокър до кости и премръзнал. Гледаше, без да вижда.
— Същинска гробница — заяви Бенджамин, докато наливаше от горещия слаб чай в една пукната порцеланова чаша. После извади едно плоско шишенце от вътрешния си джоб и наля един пръст бренди. След малко добави още. — Обзалагам се, че това ще сгрее кръвта ви.
Клейтън вдигна поглед и унило изгледа чашата.
— Къде, по дяволите, откри това?
— Брендито ли? Разбира се, че не тук, сър. Половин ден претърсвах шкафовете, но не намерих и капка. Най-после, след като видях, че никъде не се вижда нито буренце, нито шише, принудих се да бръкна в собственото си… във вашето… Донесохме го от Бейсингстоук, милорд.
— Ние?
— Знаех, че обичате от време на време да си пийвате по малко. Заради мрачното настроение.
— Никога не съм изпадал в мрачно настроение — озъби се Клейтън.
— А! Много добре, сър. — Бенджамин пъхна шишенцето обратно в джоба си, после грабна тежката постелка от леглото и наметна господаря си.
Парата от чашата обгърна Клейтън в ароматен облак.
— Отпред се пека, а отзад замръзвам — процеди през зъби той.
— Да, сър.
— По нашите места имаме камини и от двете страни на стаята, за да може задниците ни да са толкова топли, колкото…
— Да, сър.
— Кажи ми нещо, Бенджамин.
— Ако мога, сър.
— Какво, по дяволите, правя тук?
— Нека помисля… — Бенджамин внимателно опъна чаршафите на леглото, после идеално изглади повърхността на възглавницата. Накрая се изправи, застана мирно и изпънато и заяви: — Доколкото знам, сър, дойдохме в това наистина негостоприемно място, което без съмнение цялото гъмжи от зли духове, да не говорим за демоните, с изричната цел да накараш лейди Кавендиш да се омъжи за брат ти. Ти, разбира се, се представяш за Негова милост и…
— Млъкни! — изръмжа Клейтън.
— Да, сър.
От тона ти подразбирам, че не го одобряваш.