— Предполагам, че в това време ти направо си ме разкъсвала в мислите си.
— Може би. Предполагам, че трябва да ти благодаря за джентълменското застъпничество, но ще си призная, че по-голямата част от това, което се говори, е вярно. Все пак се чудя дали щеше пак така шумно да реагираш, ако не знаеше, че аз седя в дъното?
— Какво искаш да кажеш?
— Може би галантността ти е била само капан, с който целиш да спечелиш възхищението ми.
Той нищо не каза, само тихо седна на дивана и се загледа в тавана. Устната му беше сцепена. Миракъл усети, че наблюдава втренчено тези устни — едновременно твърди и меки. Тя преди никога не се бе заглеждала в устните на мъж, нито пък се бе замисляла, че тези устни можеха да я целуват… Изведнъж й се прииска да си вземе обратно омразните думи, които му бе накрещяла предишната вечер, докато настояваше той да си тръгне. Колебливо си пое дъх и стисна ръце.
— Историите на момчетата в „Хрътката“ успяха ли вече да те убедят, че Джони и аз сме смахнати?
— Все още не съм стигнал до това заключение… напълно.
Тя втренчено се загледа в него — лицето му, проницателният му поглед, тъмната и непослушна коса, която се спускаше по челото и врата на буйни къдри. Едната му буза беше силно ожулена и цялата почервеняла. Миракъл не се сещаше какво да каже — дали отново да не защити особения си начин на живот, или да си признае. Внезапно тя осъзна, че вече за нея започваше да е от значение как той я възприема.
— Никога не съм защитавала философията си — заяви тя с тон, в който се долавяше припряност и дори паника. — Никой не трябва да се бърка в това как живеем, мислим или чувстваме. Нито те… нито ти.
Солтърдън се облегна назад и затвори очи. Изведнъж кръвта изчезна от бузите му. Миракъл бързо се приближи до него, коленичи и съвсем леко докосна с пръсти подутото му чело.
Без никакво предупреждение, той я сграбчи за китката. Тя се отпусна до него. Лицето й почти го докосваше.
— Започвам да се чудя кой точно е лудият — тихо прошепна той. — Ти… или аз. Сигурно съм аз, защото започва да не ми пука какво разправят. Но това не е нещото, което най-много ме притеснява. Ти ме тревожиш. Коя си ти? Ангел? Вещица? Или луда? Да не би да си ми направила някаква магия, лейди Кавендиш? Коя си ти? Отговори ми, по дяволите, или…
— Или какво, Ваша милост? Да не би най-после да напуснете Кависбрук?
Той дълго време не отговори, но когато тя се опита да се измъкне, Клейтън я хвана за тила и вплете пръсти в косата и.
— Не мърдай — заповяда й той. — Просто се отпусни. Няма да те нараня. Само искам…
— Какво искаш? Идваш в дома ми неканен. Нарушаваш спокойствието ми. Мислиш, че само ръка да протегнеш, и съм твоя. Това няма да стане, господине, уверявам ви!
Той я пусна.
— От какво се страхуваш? — попита вече по-нежно, като леко докосваше бузите й, докато проницателно я гледаше със сивите си очи. Изведнъж тя почувства как я изпълва нещо топло и започва да се разтапя. За миг светът за нея се съсредоточи в една-единствена точка — устните му, които бяха леко разделени и дишаха до бузата й. Инстинктът й нашепваше да побегне, но сега тя можеше единствено да лежи там, притисната до него, докато всичко се изпълни с лика, гласа и аромата му. Тя се разтрепери.
— Отговори ми, Миракъл. От какво се страхуваш? Че може да те съблазня и да те отведа от това студено, мокро и мрачно място? Че може да те накарам да се сбогуваш с илюзиите си? Каква е тази натрапчива идея да искаш да си останеш тук и да чакаш някакъв призрак от миналото? Да се товариш с грижата за един порутен фар и недъгав…
— Джони пожертва живота си за мен и майка ми. Той е единственият ми приятел… цялото ми семейство, господине. А що се отнася до майка ми…
— Нея я няма, за бога! Как можеш да очакваш, че тя ще се върне след десет години? Чуй ме, скъпа. Погубваш живота си…
Миракъл се опита да се освободи, залитна назад и застана задъхана с ръце на кръста.
— Тя ме обича. Казва ми го в писмата си. Искаш ли да ги видиш? Тя е щастлива далеч от Кависбрук. С думите й отлитам на вълшебни пътешествия. Виждам градове от лъскав мрамор, дружелюбни хора, които приемат непознатите и не те отбягват само защото си различен. Когато стане готова, тя ще се върне. И тогава всички вие, неверници, можете да вървите по дяволите!
Миракъл хукна надолу по мрачните коридори и стръмните стълби. Когато стигна до кръглата стая, застана мирно и се опита да сподави вълнението, което я разтърсваше.
Как се осмеляваше той да съди живота й, идеала й, мечтите й? Как се осмеляваше да я кара да поставя под въпрос собствената си непоколебимост?