Тя падна на колене пред стария кожен сандък, отвори го внимателно, бавно протегна ръка към пожълтелите писма, всички с клеймо от Франция, и силно ги притисна до гърдите си.
— Колко съм глупава. Как можах толкова да се разстроя? Какво знае той за моя живот? За моите желания? За моите мечти?
Имаше още един куп писма, много по-стари, всички с клеймо от Лондон, адресирани до майка й и до нея. Те бяха престанали да идват след смъртта на баща й. Той бе умрял, след като бе паднал от кон. Спукал черепа си на камък и изгубил толкова кръв, че когато го намерили, вече било много късно. Беше й оставил хубаво наследство — достатъчно да преживее, докато навърши двадесет и пет години.
Колкото и да се опитваше, тя не можеше да си спомни лицето му. Представяше си само строгото му изражение и хладните сини очи. Бил е млад, красив и невъздържан. Обещавал на майка й всеки път, че наистина ще я отведе от Кависбрук.
Миракъл дори не можеше да си спомни лорд Кавендиш някога да се бе обръщал към нея като към дъщеря. Единственото нещо, което си спомняше, беше как изумено бе извикал, когато след едно особено продължително отсъствие, той се бе върнал в Кависбрук и бе открил, че Миракъл е станала млада дама.
— Боже господи — бе заявил той с подигравателна усмивка, — та тя по нищо не се различава от майка си.
Наивната, невинна и невежа Миракъл тогава бе грейнала в усмивка, защото си бе помислила, че надутият й баща й е направил комплимент. Все пак майка й постоянно я бе уверявала, че той много я обича. Че и двете ги обича. Все го повтарял в многото писма, които пишел от Лондон. Просто бил зает човек. И, подобно на повечето мъже, просто се затруднявал да засвидетелства лично обичта си.
Миракъл бе повярвала на тази лъжа… докато не бе открила писмата му. Майка й вече бе изоставила и нея, и Джони, и Кависбрук. Нямаше любов в тези писма. Дори веднъж не се споменаваше името на Миракъл. Бяха само кратки бележки, в които той настояваше Лорейна да престане с прищевките си… и… той да се разведе.
Миракъл със замах отвори кепенците и се обърна с лице към вятъра. От студа очите й се насълзиха. С мъка отпъди спомените. Както винаги, щеше да се съсредоточи в настоящето. Щеше да изживява всеки ден, сякаш е началото на вечността, както майка й я бе учила.
О, но понякога това бе толкова трудно…
Тя потрепери и докосна челото си с ръка. Чуваше един глас, който тихо й мълвеше: „Искаш да му повярваш. Искаш да му се довериш. Искаш да го научиш да лети.“
— Но мен ме е страх! Толкова много ме е страх.
Миракъл докосна с пръсти китката си, после бузата, там където той я бе докоснал, накрая промълви: „Ръцете му изобщо не бяха студени.“
Глава 8
— У верен съм, сър, че сте взели най-мъдрото решение. Много може да се говори за лоялността към собствената ни плът и кръв. В края на краищата къде бихме били ние всички без тази единствена нишка на вярност към рода ни? Но цената, която плащаме за задкулисните игри дори когато се вършат от лоялност, често е твърде висока, за да бъде толерирана от човек със съвест. О, да, сър. Колкото по-рано напуснем това ужасно старо място, толкова по-добре. Ще приготвя багажа само за час.
Клейтън стоеше пред вратата на спалнята си, слушаше и наблюдаваше как слугата пъргаво припка за вещите си. Чудеше се какво всъщност подтикваше прислужника да търчи толкова енергично — протръбеното му чувство за чест или страхът да не срещне лице в лице оня „звяр-демон“.
Оставяйки Бенджамин на шетнята му, той тръгна по коридорите. Слушаше ехото на собствените си стъпки по каменния под и си представяше Бейсингстоук, своя дом — уютен, подканващ, изпълнен със светлина и багри. Би надраскал бележчица до Бланш, би я настанил в леглото си и би я задържал там, докато всички мисли за Кависбрук и Миракъл Кавендиш се изпарят от главата му.
Щеше да уведоми брат си, че ако толкова иска съпруга, трябва да си я набави лично. Защото той, Клейтън, лорд Бейсингстоук, почтен разгулник, не иска да участва в отнемането на малкото достойнство, което младата жена бе успяла да съхрани.
Просто щеше да обясни на лейди Кавендиш, че с идването си тук е направил грешка. Открил е, че тя няма да бъде щастлива като херцогиня Солтърдън. Че просто не подхожда на неговия начин на живот, на приятелите и семейството му. Надутата аристокрация би пречупила духа й, да не говорим, че би разбила сърцето й. Във всеки случай беше му ясно, че тя не проявява никакъв интерес към всичко това.