По време на една от своите обиколки на замъка, слугата беше открил дълъг коридор със стаи, за които предполагаше, че се обитават от Миракъл и Хойт. Клейтън зави по обширната галерия. Студът и влагата се просмукваха във всяка нишка на дрехите му. Тънките свещици, забодени от ръцете на Миракъл, образуваха жълтеникави ореоли около грубо обрамчените картини, които висяха на железни куки, забити в камъка. Бяха все рисунки на коне — изправени на задните си крака, летящи, риещи — всички с разширени ноздри и странно извити глави. Юздите им бяха достатъчно малки, за да ги управлява и детска ръка.
— Ваша Светлост — чу се гласът на Хойт. Кръглото му лице се усмихваше, бастунът в ръката му почукваше ритмично. Въобще не изглеждаше изненадан или смутен, че вижда как гостът мишкува близко до покоите на господарката. Присъединявайки се към Клейтън, Джони се втренчи в нарисуваната с въглен скица на изправен на задните си крака кон.
— Работа на Миракъл — обяви той, неспособен да прикрие прилива на доволство и гордост. Очите му заблестяха. — Една от многото й дарби. Нали са изключителни, Ваша Светлост?
— Да — съгласи се Клейтън. — И малко смущаващи.
— Мира е много страстна. Когато другите изпитват само полъх от обич, Миракъл преживява цяла вселена от чувства. Не съм сигурен дали това е проклятие или благословия. Какво мислите вие, Ваша Светлост?
Клейтън не каза нищо. Просто разглеждаше изображението на силен бял жребец. Припомни си призрачното видение край морето.
— Търсили сте ме по някакъв повод — продължи Джони. — Може би сте преосмислили причините, поради които се върнахте повторно в Кависбрук? Моля ви, Ваша Светлост, все още не казвайте нищо. Елате с мен в апартамента ми. Там е по-топло и удобно.
Джони тръгна бавно по коридора, облягайки се леко на бастуна си. Накрая спря на прага на покоите си.
— Моля — покани той и изчезна в стаята.
Клейтън не се присъедини веднага към него, а продължи да стои там, където възрастният човек го остави. Мушна ръце в джобовете си и се взря в здрача в края на коридора. Опита се да съсредоточи мислите си върху Бейсингстоук. Колко прекрасно би било сега да е в масивното си легло с купища пухени завивки и облечени в сатен възглавници. Дори си представи, макар и за кратко, Бланш, изтегната на него, с разтворени за покана ръце и крака и разпиляна по белите чаршафи черна като нощ коса.
Но този образ му се изплъзваше, както се изплъзва вода от шепите. Независимо колко яростно се мъчеше да го задържи, той се процеждаше през пръстите му, оставяйки го със смущаващото видение — в леглото му е Миракъл, буйната й огненочервена коса е разпиляна върху възглавницата, а стройните й крака…
— Идвате ли, Ваша Светлост?
— Покварено копеле — самопрецени се тихичко Клейтън. Нямаше съмнение, че трябва да се измъкне от тоя пъклен дом на съблазни, преди да е извършил нещо, за което да съжалява цял живот.
За негова изненада апартаментът на Джони бе наистина удобен, без да изглежда претрупан с готическата си архитектура и с някога прекрасните мебели от махагон, орех и розово дърво. Подът бе застлан с излинели ориенталски килими, а малките масички за сервиране — отрупани с порцеланови фигурки. Картини в позлатени рамки висяха по стените. Лавиците тежаха от подвързани в кожа книги. Клейтън реши, че са достатъчно, за да запълнят малката библиотека в Бейсингстоук.
— Седнете — покани го Джони. — Ето там, пред огъня. Страхувам се, че все мръзнете, откакто сте в Кависбрук. Мира понякога е твърде пестелива. В свой ущърб, а понякога и в мой. Виждам, че се възхищавате на колекцията ми от книги. Изключителна е, нали? Мира ги е прочела всичките. А повечето и по два пъти. Нейните любими са онези там, подвързаните в зелена кожа. „Чудесата на науката в съвременния живот“. Много малко е онова, което не е прочела от научните съчинения на нашите съвременници.
— И все пак живее в един въображаем свят — забеляза Клейтън с длани, протегнати към веселия огън.
Джони мина край него, погледна към камината и му поднесе питие.
— Порто — заяви той. — От миналото ви посещение си спомням, че категорично го предпочитате.
Клейтън пое чашката с повдигната вежда. Ненавиждаше портото. Но то наистина бе любимото питие на херцога.
— Насладете му се, Ваша Светлост. Това ще е нашата малка тайна. Миракъл няма хабер, че съм се запасил с нещичко. Тя не одобрява алкохола. Казва: „Когато виното влиза, умът излиза“.