Настъпи тишина. Чуваше се само учестеното дишане на Миракъл и тропота на копита.
— Мира, Мира! — изплака Джони.
— Мери Майн — меко рече Солтърдън и подви коляно до нея.
Нежно отметна косата от лицето й.
Тя се опита да се съсредоточи и да овладее чувствата си, докато пръстите му лекичко галеха лицето, ръцете и раменете й, да не би обесниците да са засегнали не само духа й, но и тях.
Накрая успя да се освести и седна. Побелялото лице на Джони я накара да се опита да стане, но силите й не стигнаха и тя залитна в ръцете на Клейтън.
— Помогнете му! — Тя гледаше умолително загрижените му очи. — Страхувам се, че ще припадна.
Усети как Солтърдън я пренася внимателно и я слага в каручката. Миракъл пое няколко пъти дълбоко дъх, затвори очи и остана така, докато херцогът със стиснати зъби и напрегнато тяло сложи и Джони до нея. Тогава разтвори ръце, притисна главата на единствения си приятел до рамото си и прошепна:
— Тихо, тихо, Джони! Заклевам ти се, няма да позволя отново да те наранят.
Миракъл бдеше до заспиващия Джони. Държеше ръката му и му четеше стихове, докато клепачите му натежаха и задиша по-спокойно. Страните му възвърнаха естествения си цвят. Борейки се с Морфей, той грабна трескаво ръката й и прошепна:
— Сладка Мира, забравете стария човек и се погрижете за себе си.
— Чувствам се отлично Джони, уверявам ви.
— Лицето ви кърви. Роклята ви е раздрана. Милостиви Боже! Повали ме мъртъв, че я обрекох на такава съдба! Трябваше да настоявам майка ви да ви изпрати далеч от това място. И двамата проявихме дяволски егоизъм. Вие ни донесохте толкова радост. Обичахме ви твърде много…
— И аз ви обичам — отвърна меко тя. — А сега заспивайте. До утре тази ужасна история ще бъде само неприятен спомен.
Стиснал ръката й, той я умоляваше:
— Не се връщайте във фара тая вечер. Обещайте ми! Тия малки хулигани…
— Никога няма да влязат в Света Катерина!
— Не е безопасно, казвам ви. Още една буря и всичко ще рухне в морето.
— Фарът на Света Катерина е издържал бурите на две столетия. Здрав е като Гибралтарската скала.
— Мира!
— Добре, сър. Ако това ще направи почивката ви по-спокойна, обещавам да не се връщам в параклиса тая вечер. Въпреки че ви предупреждавам — ако някой кораб се разбие в Рейс, няма да го простя никога и на двама ни.
Джони се отпусна. Замълча и след миг се унесе. Миракъл положи лека целувка на челото му и подгъна одеялото под раменете му.
— Защо? — запита се тихо тя. — Защо трябва да ни се подиграват?
— Защото хората се страхуват от различното — произнесе зад нея гласът на Солтърдън и Миракъл се извърна малко стресната. Беше свалил редингота си и държеше синьо-бяло легенче с вряла вода. През рамото си беше преметнал кърпа. Внезапно споменът за притиснатите им тела отново замая главата й.
Може би именно последният ужасен час бе причината да се задъхва и да й прималява. Възможно ли е случката да е Божие наказание заради нейното съмнително поведение?
— Те гледат на различното като на болест — продължи той с горчивина. — Сякаш то е заразно и опасно. Човешките същества са доста странни в това отношение. Те стигат до арогантност в убеждението си, че само собствените им възгледи са правилни и приемливи. Ако бяхме толкова етични и справедливи, колкото твърдим, че сме, нямаше да унищожаваме братята си във войни още от Адамово време.
— Не си спомням да съм ви канила тук — вметна тя, възвърнала старата си решителност.
Имаше си задължения, в края на краищата. Ако не му беше позволила да й отнеме времето във фара, щеше по-рано да разбере защо Джони закъснява с вечерята й и може би целият този грозен инцидент щеше да бъде избягнат.
— Не си спомням да съм ви питал — със загадъчна усмивка отвърна Клейтън.
Остави легенчето на масата и започна да си навива ръкавите.
За момент Миракъл се вторачи в поожулените му ръце. Имаше дълги и силни пръсти с грижливо поддържани нокти. Ръцете му бяха мускулести и загорели, с тънки черни косъмчета. Понякога, докато скиташе из хълмовете, виждаше селяните да се мият без ризи в коритата.
Техните ръце също бяха загорели, но само до запретнатите ръкави. Иначе белееха като рибешки корем — гледка, която я отвращаваше.
Сега обаче гледаше този мъж, който вероятно не бе прекарал и един ден в усилен труд, и съвсем нелогично си представяше, че раменете и гърдите му са загорели от слънцето също както ръцете. Странно, но те не бяха тъй бронзови при първото му гостуване в Кависбрук. Пък може и да са били, а тя да не е забелязала. Не, непременно би забелязала.