Солтърдън дръпна един стол и се отпусна на него. После натопи кърпата във врялата вода и я изцеди.
— Какво ще правите?
— Спокойно — отвърна той и като обхвана с пръсти брадичката й, деликатно притисна топлото платно до резката на бузата й. — Просто ви връщам услугата, Мери Майн.
— Ох, пари!
— Но ще предпази от инфектиране.
— Малко паяжини щяха да бъдат достатъчни. Внимавайте! Деликатен сте като ковач.
— Често съм чувал, че от добрите лечители стават най-лошите пациенти.
— Едва ли съм добра лечителка, Ваша Светлост. — Тя за пръв път го погледна в очите. — Допускате ли, че ще остане белег?
Устните му се извиха в усмивка. После отново стана сериозен.
— Не мисля. А сега мълчете и ми позволете да се погрижа за вас.
Несигурна дали харесваше въздействието на решителния му глас, Миракъл се отпусна, а той внимателно почисти челото, бузите и брадичката й. После постави меката топла кърпа върху очите, карайки я да ги затвори за кратко, след което я плъзна надолу върху полуразтворените й устни. Докосването му беше леко като дихание и също тъй топло. То предизвика у нея някакво странно чувство…
— Мери Майн — меко каза той, — защо плачете?
— Нима плача? — Тя преглътна и се насили да отвори очи. Сълзите се стичаха по бузите й. — Никой, освен мама, не ме е докосвал тъй нежно, Ваша Светлост. А това бе толкова отдавна. — Тя изтри смущаващите я сълзи с опакото на дланта си и се опита да се засмее. — Уж сте ми гост, а вече два пъти ме спасявате. Ако не внимавам, ще започна да вярвам във вълшебните приказки за герои, които спасяват прекрасни девици, изпаднали в беда.
— Че какво лошо има в това да вярваш във вълшебни приказки?
— Както надеждата, и те могат да изчезнат като дим.
— Затова ли сте останали тук, уединена в тази крепост? Защото се страхувате?
— Действителността е случилото се тази вечер, Ваша Светлост. Предразсъдъци и фанатизъм. Тя изисква от нас да се съобразяваме със строгостта на общоприетото. По-скоро бих умряла, отколкото да стана част от това общество, което диктува какво бива и какво не бива да се върши, казва и мисли. Какво са правилата, сър, освен ограничения, които насилствено налагаме на себе си и на другите?
Той не отвърна нищо. Просто наведе глава и продължи да почиства раната на крака й.
Миракъл се отпусна върху облегалката на стола и изпод натежалите си клепачи загледа великолепните му разбъркани от вятъра коси, които образуваха тъмна маса от непокорни, разпуснати къдри. Сред тях имаше песъчинки и стръкчета трева. Без да се замисли, тя посегна. Краищата на пръстите й леко докоснаха тъмнокестенявия водопад.
Клейтън спря. Повдигна лице бавно нагоре. Очите му срещнаха нейните.
— Вие сте красив — прошепна тя. — Странно, че преди не го забелязах. Тогава не ви харесвах. Имате ли нещо против, че ви докосвам, Ваша Светлост? Предполагам, че във вашия свят това не е прието. Но в моя свят не мога да сторя нищо друго, освен да боготворя онова, което ми изглежда прекрасно. — Тя си разреши една усмивка. Докосна с пръсти благородното му чело. Затвори очи и плъзна пръстите си по гъстите меки вежди, масивния аристократичен нос, високите скули, брадичката с леко набола еднодневна брада, плътните устни — топли, леко влажни и полуразтворени… Колко смела бе станала!
Езикът му се допря до върха на пръстчето й. Тя ахна. Отвори бързо очи. Също тъй бързо той улови китката й с мократа си ръка и обърна дланта към устните си, опарвайки чувствителната й плът с дъха си. Целуна я. Точно по деликатната кожа между палеца и показалеца. Тя потръпна.
— О, сър! — промълви Миракъл. — Страхувам се, че се забравяте. Джони…
— Спи — прошепна той в дланта й и пак я докосна с език. Тя отново ахна, отдръпна бързо ръката си, наклони се към него така, че лицата им се оказаха само на няколко инча разстояние, и впери поглед в замътените му от желание очи.
— Доста сте безсрамен, знаете ли.
— Зная.
— Никога не съм ви давала позволение да ме целувате, още по-малко с език. Забравихте ли кой сте, сър? И коя съм аз?
Той не пророни и дума. Само се отдръпна и опря лакът върху обутия си в черен брич крак. Вгледа се в лицето й. Потъмнелите му очи сякаш искаха да запечатат всяка нейна черта. Малко по малко напрегнатото му изражение се смени с объркване, примесено със странно тревожно отчаяние, гняв и отвращение. Промяната бе достатъчно явна, за да я накара да се отдръпне назад и да се вкопчи за дръжката на стола в смутено очакване.
— Очевидно — накрая отвърна той с нелюбезен тон и тя остана тъй смаяна, както преди от порочното му дразнене с език. Той се бе превърнал от нежен ухажор в грубо животно. Стори й се че гледа в очите на вълк — гладни, свирепи и опасни. Внезапно превърнали се от огън в лед.