Солтърдън се изправи бавно. Кърпата се изплъзна от пръстите му и падна в легена с хладка вода. Погледът му не изпускаше нейния, ръцете му се свиха в юмруци.
— По дяволите вашите очи! — каза той с дрезгав глас. — По дяволите вашата невинност! По дяволите устата ви и проклетата ви способност да ме карате да забравям кой съм аз, коя сте вие и коя можете да станете, ако си позволя да остана тук.
— Ваша Светлост?
— Престанете да ме наричате така! Името ми е Хотърн. Не херцог Еди-кой си, не Ваше Херцожество, не Ваша Светлост! Просто Хотърн. Изречете името ми, Миракъл. Изречете го!
— Хотърн — изрече тихо тя, зашеметена от излелия се гняв. А също и от лекотата, с която се обърна езикът й, произнасяйки неговото име. — Хотърн. Много хубаво име, Ваша Светлост.
Настъпи тишина. Миракъл почувства как топлата червенина залива бузите й, докато той продължаваше да стои пред нея и да я гледа с очи, в които имаше едновременно желание да убива и да се смее.
Накрая той се обърна и се отправи към вратата. Спря на прага и се залови за касата с едната ръка, а с другата заразтрива схванатия си врат. Без да се обръща, каза:
— Опитайте се да поспите малко, любов моя. Сигурен съм, че Джони ще се чувства добре утре сутрин.
Вече го нямаше. Остави след себе си само тишина и обезкуражаваща празнота.
Бенджамин седеше на стола пред гаснещия огън. Главата му бе клюмнала напред. Похъркваше. Беше загърнат в пелерината си. Манерката с бренди се беше килнала в скута му. Клейтън крачеше из стаята вече от десетина минути, когато слугата му примигна и се изправи тромаво. Загледа господаря си със засенчени от умора очи и набраздено от тревожни мисли чело. Изминаха няколко секунди, преди да се осъзнае.
— Добри ми Боже! — възкликна той. Грабна манерката си и скочи. — Прося извинение, господарю мой. Май съм задрямал. Не проумявам какво ме е накарало да постъпя тъй лекомислено.
— Не проумяваш ли? Та ти си пиян, Бен. Отровен си от алкохол. Умът ти е размътен. Станал си разноглед от пиене — Клейтън дръпна манерката от ръката на прислужника. Отпуши тапата, надигна я и отпи яко, докато брендито опари стомаха му. Тогава процеди през зъби: — Разкиснато, ослепяло, вдървено пиянде! Здравата си се натряскал.
— В името на Юпитер! Вярно е. Не си спомням вече кога за последен път така съм се въргалял в гроздовия сок. Май беше по времето, когато онова малко слугинче, дето работеше при вашата баба, се омъжи за един ловък едноок кокни с дървен крак. Аз доста я харесвах.
— Наистина, Бен, можеше да избереш нещо по-добро.
— Да, сър. Така твърдяхте и тогава, сър.
Отърсвайки се бавно от вцепенението си, Бенджамин се намръщи и измъкна часовника от джоба на жилетката си.
— Може би старите чаши събират повечко. Вече е доста късно. Полунощ ще настъпи, преди да сме стигнали до Найтън.
Клейтън отиде до прозореца и погледна навън. Отпи още малко и изтри с опакото на ръката си брендито от устните си.
— Ще си тръгваме, нали, сър?
Беше една от онези редки нощи, когато човек можеше да преброи звездите по небето. Те блестяха като разпръснати диаманти около жълтия сърп на луната. Клейтън втренчено гледаше образа си в стъклото и адски му се щеше да бъде вече там, в Найтън, сред червендалестите селяни и моряците, вмирисани на риба.
— Сър — рече в ухото му Бенджамин, — торбите ни са подредени, готови за тръгване.
— Тогава ги разопаковай.
— О, не, сър! Господарю, това е! Аз пак ги видях, сър. Просто не можем да останем повече на това място. Не е безопасно.
— Какво видя, Бенджамин?
— Звяра. И тъмното привидение, което бръщолеви на различни езици.
Клейтън се обърна и застана лице в лице с пребледнелия като платно слуга. Очите му бяха разширени от ужас, а дъхът — достатъчно горещ да подпали огън.
— Смятате ме за луд, а? — измънка Бенджамин.
— Ни най-малко — успокои го Клейтън.
Веждите на Бенджамин се стрелнаха нагоре. Той леко залитна и се разхълца.
— Аз самият ги видях — призна Клейтън.
Бенджамин преглътна.
— И ангела, и еднорога.
— Не думайте. Вие лично?
Клейтън положи ръка върху рамото му и го стисна успокоително.
— Мисля, че и двамата сме малко луди, приятелю. Откровено казано, аз съм много луд, щом още съм тук. Не ме разбирай погрешно, Бен. Дяволски ми се ще да напусна тая мухлясала стара къща с нейните паяжини, духове и проклети еднорози. Но дадох обещание…
Той се изсмя цинично и бутна слугата настрани.
— Кого, по дяволите, лъжа всъщност? Вече не стоя тук заради Трей. Стоя заради самия себе си. Тя ме омагьоса, Бен. Тя ме заплени. Искам да разбера дали е наистина такава. Не привиденията ме ужасяват, а тя. Каква е тя? Каква може или не може да бъде?