— Тя е тази, която трябва да се омъжи за брат ви — отсече Бенджамин.
— Да — съгласи се тихо Клейтън. — Жена на брат ми. Брат ми има всичко — благородническа титла, цяла дузина имения и богатството на баба ми, когато тя почине. Да не говорим за всеотдайните грижи на моите родители. Трей — първородният, неоспоримият наследник…
— Господарю — прекъсна го Бен, хващайки го за рамото, — родителите ви ви обичаха.
— Но не толкова, колкото обичаха Трей, Бен. Разбираш ли какво означаваше това за мене? Бях вечната сянка на Трей. Огледален образ, застанал встрани от действителния, докато той е обсипван щедро с внимание. Трей, който превърна живота си в проклета бъркотия. Но какво го е грижа? Винаги ще се намери някой да оправя обърканите конци.
Бенджамин обърна с ръце главата на господаря си към себе си и настойчиво го загледа.
— И ето пак, Клей. Пак му помагате. Надявате се да спечелите момичето, та този съюз да възнагради Негова Светлост с уважение и спокойствие, които само парите на баба ви могат да му купят. Нека напуснем това място, преди нездравият интерес, който проявявате към момичето, да прерасне в нещо неконтролируемо. Освен, естествено, ако нямате намерение вие самият да се ожените за госпожицата.
Клейтън се изсмя с дрезгав и безцеремонен смях и отмести поглед от приятеля си. Разклати изпразнената манерка и я захвърли. Закрачи из почти голата стая и рече сприхаво:
— Не ставай смешен. Нямам абсолютно никакво желание да се женя за Миракъл Кавендиш. Самата идея е абсурдна.
— Тогава защо сме още тук, господарю? Или по-точно — защо ще останем тук?
— Не зная — отвърна уморено Клейтън. — Може би съм запленен от еднорозите.
Глава 10
Лунната светлина беше достатъчно ярка, за да освети огромните коридори, които се проточваха като лабиринт пред Клейтън. Бейсингстоук. Бейсингстоук. Бейсингстоук. Мислено повтаряше името и се движеше възможно най-безшумно по каменния под. От време на време протягаше ръка да опипа стената с надеждата, че допирът със студеното ще го успокои.
Бейсингстоук, Хотърн, Клейтън. Херцогът на Солтърдън. Брат му. Вживяваше се в тая презряна роля, която се бе заловил да играе и съвсем забравяше, че е дошъл тук да спечели Миракъл Кавендиш за друг.
Веднъж, когато беше в Париж и лежеше в прегръдките на любовницата си, той мислено сравняваше хитростта с изплетената от паяка мрежа. Копринената му прозрачна плетеница от лъжи бе примамила Миракъл в нея. Веднъж уловена, той щеше да я заплени с чара си и после да я предаде на брат си. Клейтън бе приел всичко на игра. Така някога се забавляваха като се разменяха. Вършеха го и пред приятелите, и пред семейството си. Но до пристигането му на острова Миракъл Кавендиш бе просто една селяндурка от дълбоката провинция — поне така я бе определил брат му. Още една лъжа.
Сега обаче имаше усещането, че самият той бе попаднал в паяжината. Колкото по-яростно се бореше да се освободи емоционално, толкова повече се омотаваше в нея. Тази огромна и ненормална загриженост за момичето започваше да го нервира. И ето сега се прокрадва по коридорите на нейния дом с надеждата да разкрие тайните й. Може би тогава ще успее да сложи край на този „перверзен“, както го бе нарекъл Бен, интерес. Може би най-сетне ще си замине оттук, ще се върне вкъщи, ще я остави завинаги.
Когато стигна до стаята на Джон, се вмъкна вътре. Догарящият в огнището торф превръщаше сумрака в червеникавозлатист. Празната чашка от порто, с което се бе черпил неотдавна, все още стоеше на масата, близо до креслото. Одеялцето на Хойт лежеше на пода в неспретната купчинка. Леглото беше празно.
Нелепо бе да се прокрадва в стаята на възрастния човек посред нощ като обикновен крадец. Дори не бе сигурен защо бе влязъл тук. Следите от Миракъл в тези покои бяха малко. Освен може би книгите, за които Джони твърдеше, че ги е прочела всичките. И все пак имаше нещо, което го тревожеше. Безпокоеше го изчезването на майка й.