— Те просто не ти позволяват да ги превиеш — отсече Миракъл. — И съвсем не са опасни, ако си достатъчно търпелив. По-предани са от мнозина люде, които познавам! — Тя погледна убийствено към Клейтън.
Той й се усмихна и това още повече зачерви страните й. Пляскайки с камшика по краката си, Миракъл го заобиколи и се насочи към вратата, избута я с усилие и потъна в тъмния коридор.
— Не биваше да го правите, Ваша Светлост — рече укорително Джон. — Нарушихте най-святата й тайна. Сега тя ще е принудена да се съобразява с вас. Умният човек ще съумее да използува положението за своя изгода.
— Изнудване, а? — подхвърли Клейтън, все още втренчен във вратата.
— Точно така.
Някъде далеч, може би край огъня или в палатката, Исмаил седеше на килимчето и свиреше на флейта. Беше запалил благовонни пръчици.
В това време Миракъл се мяташе неспокойно в леглото. Прозрачният балдахин превръщаше огъня в меко сияние и придаваше на стаята успокояващо весело настроение. Това бе нейното царство, колкото и странно да изглеждаше то в очите на другите с ориенталските тъкани, изобразяващи препускащи по пясъка на пустинята коне, възседнати от войнствени бедуини. По каменния под бяха разпръснати купчинки ароматно сено. Една котка се бе свила край огъня и мъркаше. До прозореца дремеше нейният благороден кон.
Беше обичайно дори за кралете да вкарват в частните си покои най-ценения си кон. Най-любимият кон, който никога не се продава. За когото се водят дори войни.
Целият свят си почиваше, но Миракъл най-накрая стана и закрачи из стаята.
Бурята започна точно след полунощ. Скупчените облаци закриха луната и звездите. Миракъл слушаше как вятърът и дъждът плющят по прозореца на спалнята. Видя светкавицата, която проблесна над далечните черни скали на Ъндърклиф. Обикновено в такова време отиваше на фара да накладе огън и вперваше очи в бурното море, търсейки и най-малката светлинка. Но благодарение на Негово Херцожество и способността му да я разколебава, с докосване или с целувка, тя не беше отишла във фара. И пак благодарение на Негово Херцожество, тайната й вече не съществуваше. Конете бяха открити. Той знаеше за престъплението й.
Но защо не се паникьосваше? Защо коленете й омекваха при спомена за целувката му този следобед на стръмния бряг? Защо не бе луда от безпокойство, че фарът не е запален? А корабите в бедствие? Защо не трепереше от ужас, че може да прекара остатъка от живота си в затвора, сега, когато нейното арабско богатство беше разкрито?
Някой я побутна. Миракъл се усмихна и се обърна. Напитов изцвили и наведе кадифената си муцуна към ръката й, после се извърна към вратата с наострени уши. Подскочи, копитата му затрополиха по пода и той излезе от стаята. Миракъл се ослуша. Музиката спря.
Напитов тревожно изпръхтя. Миракъл забърза към коридора и се закова. Сърцето й замря. Гостът стоеше в края на коридора. Натрапването му в нейните покои бе осуетено само от бдителността на жребеца. Напитов се изпречи между нея и Солтърдън предизвикателно.
— Той ви възприема като заплаха — обясни тя достатъчно високо. — Жребците са такива. Те бранят своята собственост с цената на всичко. Дори с цената на живота си.
— Познат ми е нравът на жребците. Само намирам за малко странно, дето ви приема за своя собственост. Нормално би било обратното.
Миракъл се опря на стената.
— Вие не преставате да ме удивлявате, Ваша Светлост.
— Радвам се. А сега бихте ли укротили пазителя си?
— Много сте самоуверен, щом идвате в моите покои. Такова поведение не приляга на един джентълмен.
— Не можах да заспя.
— Страх от бурята ли, Ваше Херцожество?
— Ако кажа да, ще ми хванете ли ръката?
— Не.
Миракъл се върна в спалнята си и застана пред огъня с надеждата, че той ще я стопли. Внезапно се бе разтреперила. Искаше й се да изтича до вратата и да се убеди, че той си е отишъл. Но тя не чу никакви стъпки. Напитов стоеше кротко. Исмаил засвири. Мелодията внесе меланхолия в стихналата стая. Нещо стегна гърлото й. Явно беше объркана и раздразнена.
Отново се извърна към вратата и запита:
— Какво си мислите, че правите? Ако веднага не си тръгнете, ще извикам Исмаил. Бедуините не гледат с добро око на външен човек, който безпокои поверените им жени.
— Добре, повикайте го.
Солтърдън влезе в стаята с ръце в джобовете. Ленената му вратовръзка беше разхлабена. Вървите на ризата му също не бяха в ред. Като че ли бе прекарал последните часове, въртейки се в леглото си.