— Разочаровахте ме, милейди. Къде останаха огънят и борбеността ви? Тъй лесно ли ще капитулирате? Толкова много ли обичате проклетите животни? Ще пожертвате ли невинността си, за да ги запазите?
Тя затвори очи, изстена, поклати глава, неспособна да разсъждава, докато тялото му се притискаше в нейното.
— Целунете ме — чу тя някой да моли и засрамена разбра, че сама го произнася. — Целунете ме пак така, както го сторихте на скалата. По устните. Искам да ви вкуся пак — този път с езика си. Целунете ме, Ваша Светлост, или аз ще…
Тя поднесе устните си към неговите. Те се втвърдиха, но после се разтвориха — жарки, меки и влажни. Пресрещна езика й. Ръцете му се измъкнаха от косите, засукаха дрехата й, стискаха я, късаха я; спуснаха се надолу по гърба й и се вкопчиха в дупето й през тънката материя на нощницата. Страстно я притисна към бедрата си и издаде гърлени звуци на удоволствие и болка.
Това беше летене. Свобода. Самозабрава. Искаше да усеща ръцете му върху гърдите си, да почувства как загрубелите му пръсти стискат плътта й и набъбналите й зърна. Миракъл се изви назад, поднасяйки ги към устата му. Той дишаше учестено. Захапа леко пъпките — малки, твърди, заострени, пламтящи.
Самозабрава.
Разтвори крака и го яхна. Допирът на най-интимната част от тялото й до грубата материя на брича му… Безкрайно удоволствие, примесено с болка… Тя се задъха. Трябваше й време, за да забележи, че той лежи съвсем неподвижен. Чуваше само дишането му. Отвори очи.
Сивите му очи горяха. Лицето му беше зачервено и изпотено. Разтегли леко устни като от болка, сграбчи яростно ръцете й и каза:
— За Бога, не мърдайте! Дори не дишайте! — Преглътна, или поне се опита да го стори.
Миракъл усети как тялото му се сковава под нея. Стана каменно.
— Но аз не искам да спирам — възрази откровено тя. И добави с дрезгав шепот: — Харесва ми онова, което изпитвам. Не, Ваша Светлост, не искам да спирам.
— Не, ще го направите. Господи, какво диря тук? Не! Не мърдайте! Иначе ще забравя, че съм джентълмен, Мери Майн! При правенето на любов е прието да се спазва известен етикет. Последователните стъпки на мъжа, който съблазнява една жена, и съответните й реакции. За да не изглежда цялата работа твърде похотлива.
— Похотливостта нещо лошо ли е?
— Похотливостта е за хамалите и прислужничките.
— Нима истинските дами не я изпитват?
Тялото му малко се отпусна. Пръстите му не я стискаха толкова яростно. Солтърдън се засмя.
— Една истинска дама не би признала похотливостта си, дори и да я изпитва.
— Тогава се радвам, че не съм истинска дама, Ваша Светлост. Защото чувствата, които породихте у мен, са изключителни, направо обезоръжаващи. От следобед насам не съм мислила за нищо друго, освен за вашата целувка.
— За ваше добро е да не бъдете толкова откровена.
Той я изтърколи настрани и седна. Раменете му се отпуснаха. Вратовръзката висеше на гърба му. Тъмната му коса представляваше облак от разбъркани къдрици. Краищата на ризата се бяха измъкнали от панталона и се виждаше малко от голия му гръб. Миракъл забеляза, че кожата му и там е загоряла както на ръцете и лицето. Това я накара да се усмихне.
Солтърдън прочисти гърло и се изправи. Приглади горе-долу косата си. Оправи вратовръзката, без изобщо да поглежда Миракъл. Накрая каза:
— Моля ви, покрийте краката си.
С повдигнати вежди, тя дръпна края на нощницата и зави глезените си.
— Ваша Светлост, не сте ли малко лицемерен?
— Едва ли — възрази той и пристъпи към огъня, като продължаваше да приглажда косата си. — Просто се опитвам да ви припомня кои сме ние.
— А кои сме ние, сър? Нека ви обясня — вие не сте същият мъж, който благоволи да посети Кависбрук първия път.
Клейтън рязко се обърна и я загледа тъй втренчено, че тя за миг изгуби дар слово. Стана от леглото, притисна към корема си една бродирана възглавничка, сякаш тя щеше да й даде силата да си признае всичко онова, което бе изтормозило съзнанието й през последните часове.
Тръгна към него. Погледът му ставаше все по-напрегнат. Цялото му лице придоби необичайно смутено изражение.
— Какво искате да кажете с това? — някак сухо запита той.
— Че сте се променили. Преди изобщо не ви харесвах. Презирах безсърдечието, глупостта и високомерието ви. Но през последните няколко дни не видях нищо такова. И се питам защо. Как един човек може толкова рязко да промени личността си, и сърцето си, и начина си на живот. Стигнах до единственото логично заключение.
— И то е?
— Може би тогава постъпвахте така заради приятелите си. Вероятно в тяхната компания се чувствате принуден да театралничите…