Бенджамин се изненада, когато тя влетя в стаята. Притискайки купчина дрехи към гърдите си, той я изгледа с кучешките си очи и присви уста.
— Къде е Негова Светлост? — попита тя и затанцува.
— Мисля, че си попийва с мистър Хойт — отвърна прислужникът и сепнато затвори уста.
Миракъл се изсмя.
— Спокойно, Бенджамин. Много добре ми е известно, че от време на време Джони си попийва. Дори знам точно къде си крие запасите — тя огледа акуратно сгънатото бельо в ръцете му, приближи се и прокара пръсти по безупречно белите ризи. — Откъде ги взе?
— Купихме ги в Найтън, госпожице. Въпреки че не мога да си представя защо, след като у дома си има стотици. Бейсингст… ъ… а Негова Светлост обикновено не се конти много, не и при неговата склонност към физически труд.
— Така ли? — замислено рече Миракъл, докато Бенджамин със замах затваряше долапа. Дяволита усмивка пробяга по устните й. — Можеш да кажеш на Негова Светлост, че не биваше да прави заради мене такава скъпа жертва. Няма значение всъщност. Смятам да му го кажа сама.
Завъртайки се на пръсти, тя изфуча от стаята и се понесе от коридор към коридор, докато стигна до апартамента на Джони. Джонатан седеше в креслото пред огъня. Болният му крак бе опрян на табуретка с възглавничка. Солтърдън стоеше изправен до камината с питие в едната ръка. Другата беше мушнал в джоба на сакото си. Носеше риза от онези, които тя беше ушила. Изненадано осъзна, че в друг случай би се ядосала и би му наговорила, че не се нуждае и не търси неговата благотворителност.
Но сега можеше само да го гледа — стегнат и елегантен, с нещо хищническо в израза. Тези сиви очи, тъмни, топли като разпалените пред краката му въглени, я оставиха за момент безмълвна и тя забрави защо търси него и Джони.
— Двамата сте направо забележителна двойка — Миракъл целуна Джон по бузата. После направи пред Негова Светлост един бърз кникс. Клейтън го посрещна с шеговита усмивка, повдигна едната си вежда и иронично положи ръка на сърцето си, да изрази колко е трогнат. Двамата се спогледаха и размениха развеселени погледи.
— Милейди е в добро настроение тази вечер — отбеляза Джон.
— Имам чудесни новини — обяви тя. — Трябваше да ги споделя с вас двамата.
Миракъл измъкна от джоба си едно писмо и го развя във въздуха.
— Писмо от мама!
— А — рече само Джон, смъкна очилата от носа си и ги сгъна внимателно.
— Изглежда е прекарала последните осем месеца в Рим. Описва подробно катедралите, селцата и хората. Цял месец е живяла с една графиня в замъка й на брега на Тибър. Представете си да прекарваш дните си, наслаждавайки се на слънцето на някоя веранда с изглед към реката. После да танцуваш до зори в прегръдките на някой очарователен граф.
Тя направи пирует, при което полата й се завъртя около глезените. После задъхано се разсмя.
— Явно е безумно щастлива, макар и понякога малко объркана. Почеркът й е вече някак несигурен. Но това са дреболии, нали? Важното е, че ми писа. След почти една година, най-сетне се обади.
Миракъл падна на колене пред Джон, който продължаваше да се взира в огъня, и внимателно постави писмото в скута му. Зачака да я погледне.
— Писмото е изпратено от Версай само преди три седмици. Виж клеймото. Можем да отидем там, Джон…
— Не!
Тя стисна ръката му. Мъчеше се да запази усмивката си.
— Имам пари. Спестила съм достатъчно…
— Зарежете тая мисъл, Мира. Няма да ви разреша да се влачите Бог знае къде, за да търсите някакъв си призрак. Нищо не би докарало Лорейна обратно при тази мизерна купчина стари камъни.
Изправяйки се с усилие от креслото, Джон взе бастуна си и добави:
— Откажете се от тая мисъл, момиче. Бъдете доволна от това, което имате тук…
— Получих само една изписана хартия. Как бих могла да се задоволя с нея?
— Тя ви обича достатъчно, за да ви пише…
— Но не ме обича достатъчно, за да се завърне у дома. Или да си направи труда да ми обясни къде бих могла да я намеря.
Миракъл се изправи, оставяйки писмото да полети като есенно листо към под. После отиде до прозореца и се опита да съсредоточи мислите си върху нещо различно от чувството, което стягаше гърлото й. Смрачаваше се. Селският пейзаж се обагри в студено, безцветно сиво. Светкавица проряза далечните облаци, а надигащите се ветрове заплющяха по морските вълни и ги разпениха.
— Е, добре — девойката се мъчеше да не признае болката и гнева, които я задушаваха. — Май пак ще има буря. Ще накарам Исмаил да ми доведе Хасан. Трябва да ида до фара възможно най-бързо.
— Миракъл! — Извика Джон, докато тя се отправяше към вратата. — Моля ви, момиче, не отивайте. Там няма да намерите утеха за мъката си. Оставете това окаяно място на проклетия вятър и на вълните, Мира!