Все още изправен до камината с питието в ръка, Клейтън гледаше как Миракъл излиза от стаята с гордо вирната брадичка, въпреки опитите на Хойт да я спре. Когато Джонатан я последва в коридора, Клейтън се наведе и вдигна писмото. Все още го разглеждаше внимателно, когато Хойт се върна в стаята с изпотено чело и изкривено от болка лице. Той закуцука несигурно към креслото и се отпусна в него. Скърцаше със зъби и разтриваше крака си. После започна яростно да ругае. Когато вдигна поглед към Клей, очите му потъмняха и той се сви на мястото си.
Клейтън сгъна писмото и го хвърли в огъня. Наблюдаваше как за момент то трепна от надигащата го топлина, преди да избухне в ярък пламък. Едва когато догоря, младият мъж се обърна пак към Джон.
— Кога, дявол да го вземе, възнамерявате да й признаете, че вие сте го написали? — попита с тих, но суров глас той.
— Не разбирам какво имате предвид — отряза го Джон.
— Мисля, че разбирате. Кога, по дяволите, възнамерявате да й признаете? — Гласът му беше като стомана.
Победен, Джон изпусна една въздишка и затвори очи.
— Скоро. Когато му дойде времето.
Глава 12
„Съществуват две трагедии в живота. Едната е да загубиш онова, което сърцето ти желае най-силно. Другата е да го получиш.“
Откри я застанала на разнебитената платформа на стария фар. Бледите й ръце стискаха рушащите се перила. Бе обърнала побледнялото си лице срещу вятъра, който виеше свирепо наоколо. В стойката й имаше предизвикателство — сякаш надигащият се в гърдите й кипящ гняв можеше да се пребори с надвисналата буря.
Клейтън я повика два пъти, преди тя да обърне глава и да го види. Вятърът завърташе песъчинките и ги хвърляше право в лицето му.
Косите й се пилееха около главата и раменете. Тя се усмихна вяло и го загледа с безжизнен поглед. Каменна статуя, лишена от емоциите и щастието, които излъчваше преди малко.
Платформата под краката й се люшкаше от вятъра като лодка по вълните. Скърцаше и стенеше, ронейки мазилка по земята. Малко парче дърво се откърти, блъсна се в каменния кръст на параклиса и падна до краката на Клейтън. За пръв път и той изпита страха на Джонатан Хойт. Малко по малко старият фар се рушеше.
— Миракъл! Слизайте оттам!
— Махайте се! Не ми трябвате тук!
Приливът настъпваше. Плискаше глезените му и съскаше като змия около ботушите му. Клейтън потръпна. Стоеше вцепенен, неспособен да помръдне, очаквайки чудовището да го погълне. То не го направи. Разпиля се в студени, лепкави, настойчиви и присмехулни пръски.
Клейтън влезе в параклиса, без да се обръща назад, където морето бързаше след него и се плискаше в нозете на нарисуваната Богородица. Първото стъпало към фара вече беше залято. Насред витата стълба той се обърна, но продължи.
Накрая, стигайки върха, се облегна на стената и се опита да диша. Изтри запотеното си чело с ръкава на палтото и се зачуди дали не се задушава.
— Не ми трябвате тук! — долетя отново гласът на Миракъл.
Клейтън се опита да съсредоточи погледа си. Не беше лесно. Стаята изглеждаше оживяла от светлините и сенките. Огънят едва се разгаряше. Хвърляше жълтеникави отблясъци през прозорците към мътното море, но едва разпръсваше мрака.
Накрая намери Миракъл.
Кацнала върху широкия парапет на прозореца, с повдигнати крака, ръце, обхванали колената, и глава облегната на стената. Отблясъкът от огъня рисуваше една жълта черта върху лицето й. В очите й имаше болка.
Клей остана поразен от красотата й. И от тъгата й.
— Самият той пише писмата, нали? — долетя слабият й глас. — Знаех го. Или поне подозирах. Но исках да вярвам. Точно както когато мама ми четеше писмата на татко. И думите му потвърждаваха любовта му към мене. Колко съм му липсвала. Как един ден щял да ни отведе от това окаяно, ужасно място. После, по време на едно от последните му посещения, ги чух да се карат. Тя каза, че се е уморила да лъже. Какъв мъж бил той, щом изоставил едно дете, своето дете, сякаш то изобщо не съществувало. Не останах да чуя отговора му. Обичах го… После замина и майка. Беше в нощ като тази. Яростна буря идеше откъм Ламанша. Бях изплашена. Мама ме зави в леглото и ме целуна. Каза, че ме обича. Че никога няма да ме остави.
Клейтън се стегна. Вятърът виеше и постройката се тресеше. Погледна надолу по стълбите и видя отблясъка на стенните свещници да трепти по камъните, също както светлината на фара се отразяваше върху вълните. Вдъхна мириса на море. Привидно спокойно разхлаби вратовръзката около шията си, за да преглъща по-лесно.