— Мери Майн — каза той със сух шепот, — нека да си вървим. Това място е опасно. Светлината няма да помогне никому. Тя е прекалено слаба. Хванете ръката ми и да си вървим оттук, преди да е станало твърде късно.
Тя се вгледа навън, където в тъмнината светкавица прорязваше далечния неспокоен хоризонт.
— Страхувах се от бурите и мама винаги идваше при мен да ме успокоява… Но тя не дойде онази нощ. А толкова плаках… Странно как са избледнели спомените. Така отчаяно искам да си припомня оная нощ. Разбирате ли, Ваша Светлост?
Той кимна и пристъпи навътре в стаята. Подът като че ли се раздвижи? И стените? Дали отново не беше на кораба? Дали водата не нахлуваше в проклетата кабина, за да го погълне? Не, вече си възрастен мъж, а не десетгодишно хлапе.
— Идвам тук — каза Миракъл, продължавайки да се взира в морето, — защото тя често идваше тук. Винаги се втренчваше в хоризонта, мечтаеше за други места. Надяваше се, че баща ми ще се върне, както бе обещал, и ще ни отведе оттук. Заставаше там, на платформата, с лице срещу вятъра и се преструваше, че ако го пожелае достатъчно силно, вятърът ще я повдигне и ще я отнесе надалеч. Понякога ми позволяваше да се присъединя към нея и ние двете мечтаехме за…
— За полет — довърши той тихо.
Най-сетне тя извърна към него големите си очи.
— Бихте ли полетели сега с мене, Ваша Светлост?
— Накъде?
— Натам, където е майка ми.
Тя се смъкна от перваза и тръгна плавно по пода, сякаш се носеше по вълните. Протегна ръка:
— Вземете ръката ми, сър.
Клейтън вдигна поглед към лицето й. Очите й сияеха. Сякаш обитаваше някакъв свой сън.
— Да не възнамерявате да убиете и двама ни?
— Доверете ми се.
Тя се усмихна и той внезапно попадна във вихър от емоции. Залута се в лабиринт от противоречиви чувства. Мислеше я за луда. За способна да ги убие. Представи си как двамата политат надолу към гладното море.
И все пак той я улови за деликатната хладна ръка, в сравнение с която неговата изглеждаше някак тромаво голяма, трепереща и запотена. Когато го дръпна към вратата, той се поколеба. Миракъл го изгледа косо със синьозелените си очи. Те сломиха съпротивата му. Последва я през прага до разклатената платформа — под напора на вятъра и дъжда, под хвърчащите копия на светкавиците и тътнещите гръмотевици.
Безпомощен! Безпомощен! Безпомощен! — Това бе всичко, което изпитваше.
От мига, в който я бе видял изправена в буйната градина, с кошницата пълна с цветя и зеленчуци, със стройните глезени, надничащи изпод сиво-бежовата пола, с бледите лунички, обсипали нослето й, той бе станал безпомощен и неспособен да й противостои. Беше се превърнал в човек с толкова слаба воля срещу необикновената й магия, че беше извършил страшния грях да се влюби в жената, предназначена за негова снаха.
Миракъл приближи рамото си до неговото, плъзна ръка под неговата и пръстите им се сплетоха. Светлината я озари като ореол. Макар измокрена от дъжда, отметнатата й назад коса заблестя като жива.
По лицето й нямаше страх. Само спокойствие и унес. Летеше ли тя? Беше ли го изоставила тук, уплашен, стиснал толкова силно перилото, че усещаше как тресчиците на гнилото дърво се впиват в кожата му.
Отпусни се! Дишай! Довери й се!
Светлина от огъня на фара непрекъснато потрепваше. Вълните заливаха стените на кулата. Само върхът на каменния кръст върху параклиса все още се виждаше. След миг и него го нямаше.
Твърде късно бе за бягство. Нямаше изход.
Вятърът свистеше все по-силно. Дъждът яростно плющеше.
— Ваша Светлост — долови той гласът на Миракъл сред тътена. — Ваша Светлост, моля ви!
С усилие откъсна поглед от водата и се обърна към нея.
— Ръката ми — изрекоха устните й. — Наранявате ръката ми.
Стискаше я прекалено силно. Толкова силно, че можеше да я строши. И го съзнаваше. Можеше да падне. Можеше да се хлъзне всеки момент.
— Елате с мене. Бързо! Оттук, милорд. Внимателно. Тук. Застанете тук. Ще залостя вратата. Спокойно. Спокойно, Ваша Светлост. В безопасност сте. Изхвърлих бурята навън…
— Не, не сте — отряза той със стегнато гърло.
Притискаше тялото си към стената в сухото убежище на фара. С мъка отвори очи. Усещаше как яростно бурята удря стените на кулата.
— Бурята ли ви плаши?
— Не, водата. Проклетата вода.
Хладните й ръце обхванаха лицето му. Пръстите й отметнаха прилепналата влажна коса от челото му.
— Ш-т-т! — успокояваше го тя. — Водата не може да ви стигне тук.
Тя погали лицето, веждите, устните му. Повдигна се на пръсти и притисна буза в неговата. Ръцете му се повдигнаха. Сграбчи я силно, почти болезнено. Зарови лице в косите й и усети мирис на дъжд, розова вода и сладостна женска плът. Този аромат го опияни. Внезапно бурята престана да бъде толкова яростна и страховита, а заглъхна в монотонно шумолене, което потъна в мекотата на нежното жадуващо тяло в обятията му.