— Може би не е моя работа — започна Бен, втренчен в манерката, — но мога ли да запитам какво мислехте, че вършите? Ще трябва да му кажете, нали знаете. Имам предвид Негова Светлост. Той очаква… Как да се изразя…
— Девственица за брачната си нощ.
Бен прочисти гърлото си.
— И когато тя започне да шепти сладки…
Клейтън сграбчи Бен за сакото и процеди през зъби:
— Не искам да чувам за това! Разбра ли? Не искам да го обсъждам. Няма нужда да ми припомняш, че оплесках всичко. И нищо чудно, след като не трябваше изобщо да приемам този фарс. А сега напълни проклетата вана, за да мога да се удавя в нея!
Бен кимна, освободи се от ръката на Клейтън и бързо излезе от стаята. Едва бе изчезнал, когато Клей се извърна и видя Хойт да стои на прага на задната врата с брадва в едната ръка и обезглавено пиле в другата.
— Е, а сега какво? — запита Хойт. Зад очилата се виждаха помътнелите му очи. Устата му бе изкривена в мрачна гримаса. — Бих казал, че имате вид на човек с тежък проблем, Ваша Светлост.
— Тъй ли?
— Да. — Джон влезе в стаята, накуцвайки силно, защото беше без бастуна. Хвърли птицата върху един пън до огнището и фрасна изкривения жълт врат. Метна го на котката, която обикаляше и мяучеше. — Ядеше ми се месо днес — заяви той. — Или може би просто бях в настроение да убивам. Как мислите, Ваша Светлост?
— Ако имате да казвате нещо, Хойт, казвайте!
Фрас! Сатърът отново влезе в действие.
— Предполагам, че сега сигурно ще има сватба. Искам да кажа сега, след като сте прекарали нощта с нея и се прибирате рошав като котарак. Не че тя изглеждаше по-добре, но се осмелявам да твърдя, че беше доволна, въпреки жалкия си вид. А не като вас. Приличате на човек с примка на шията. — Фрас! — Няма ли да кажете нещо, Ваша Светлост? — Фрас! Фрас! Хойт хвърли на котката и другия крак.
— Да — Клейтън гаврътна още малко от манерката, изсумтя, когато брендито опари гърлото му, и процеди през зъби: — Тя знае, че вие пишете писмата, Джони.
„Какви глупости дрънкам!“
Отпи още една глътка, но не отмести погледа си. Ако възрастният човек си търсеше белята, Клейтън беше в настроение да го насърчи.
Сатърът застина за момент във въздуха, преди Джон бавно да го остави върху дъската. Мълчеше и гледаше втренчено пилето.
— Кажете ми само едно — рече най-сетне уморено той, — обичате ли я? Обичате ли я истински? Всичко, което тя иска, както знаете, е някой да я обича. — Хойт обърна глава и изгледа Клейтън с посърнали очи. — Така и не разбрах защо изобщо се върнахте, милорд. Ако поне за миг допусках, че причината са някакви коварни подбуди, щях да ви убия на място със собствените си ръце. Но съм ви виждал как я гледате. Чувам как разговаряте с нея. Някога обичах една жена. Знам какво може да стори любовта с един мъж. Особено ако жената е като Мира. Един поглед на тези замечтани очи, и загубваш главата си. Направо полудяваш. — Той щракна с пръсти. — А щом ви завладее, приятелю, тя остава завинаги във вас, заключена в проклетото ви сърце. Може да се опитвате да се самоизмамите, като си казвате, че ще има и други. Но другите няма да са като нея. До последния си час вие няма да забравите погледа на нейните очи, смеха й, сълзите й или гнева й… — Хойт се взря в пилето. — Дявол да ме вземе! Заклал съм Агата. Наистина не разбирам какво ми стана.
— Любовта превръща всички ни в глупаци — рече тихо Клейтън.
— Май ще трябва да изхвърля трупа на горкото пиле.
— И аз мисля така.
— Това ще бъде нашата малка тайна, Ваша Светлост. Тя ще предположи, че Агата се е заблудила и някой помияр я е докопал.
Клейтън кимна.
Хойт тръгна към вратата с безжизнената птица в ръка. Когато изчезна зад прага, Клейтън пое още една глътка от манерката и изтри уста с опакото на дланта си.
Бяха ли чувствата му към Миракъл толкова очевидни?
Дали лицето му отразяваше това, което вълнуваше Джон, щом станеше дума за майката на Миракъл?
О, да, онези очи можеха да подлудят всеки мъж.
Той влезе в стаята си. Бен изливаше последното ведро гореща вода във ваната — страхотна мебел на колелца, с ръчно изрисувани цветя, пеперуди и зайчета, надничащи иззад шубраци и треви. Прислужникът му помогна да си свали дрехите. Клейтън стъпи във ваната, без да изпуска манерката с бренди, и подскочи, когато горещата вода припари бедрата му, омърляни от кръвта на Миракъл и собствената му сперма.
Потопи се. Облегна глава. Кожата му се отпусна от топлината. Пред него още стоеше образът на Джон с лице, набраздено от времето и озарено от болка и блаженство, когато си спомняше за Лорейна Кавендиш.
Дали той, Клейтън Хотърн, лорд Бейсингстоук, след двадесет години ще изглежда по същия начин, когато си спомня страстните мигове в обятията на Миракъл? Очите му ще издават ли болката, която ще му причинява мисълта, че тя обича друг мъж, както Лорейна е обичала съпруга си?