Мощният оргазъм го разтърси. Той извика, колкото от гняв, толкова и от облекчение. Когато се отпусна във ваната, Миракъл легна върху гърдите му с глава, сгушена под брадичката му. Ръцете и краката й го обвиваха. Мократа пола се бе омотала около кръста й. По голото й розово дупе бяха полепнали дребни бели перца.
Едва тогава той осъзна, че водата е изстинала.
— Приемате ли това за отговор? — запита Клейтън с пресъхнало гърло.
Тя вдигна глава, изгледа го с големите си синьозелени очи и бавно излезе от ваната. Прекоси грациозно стаята, оставяйки мокри следи и гъши пера след себе си.
Глава 13
„Не знаех да уважавам, докато не се научих да обичам.“
— Мъжете са странни. Съвсем объркващи. Душат около полите на жената с апетита на изгладняла хрътка, но когато го задоволят, изпадат в летаргия и безразличие. Чудя се дали наистина знаят какво е това да обичаш. С цялото си тяло и душа. До болка. Не си ли съгласен, Чък? Дали мисли за мен, когато се разхожда някъде сам? Можеше да ме покани да го придружа, нали? Вместо да се измъква посред бял ден.
Шопарът Чък размърда червената си зурла и изгрухтя за още царевица. Миракъл не забелязваше нищо. Беше твърде заета да се взира в заоблените хълмове.
— А денят е тъй хубав — отбеляза тя тихо. — Ден за пикник. Ден за бране на цветя. Ден да се шляеш ръка за ръка с любимия…
Глупаво момиче. Какво ли се е размечтала? Трябва да се леят свещи. Да се вари сапун. Да се тупат килимите. Да се събират яйцата. Къде ли е Агата?
— Мира!
Разсипа ведрото с царевицата. Чък се спусна към нея с потрепваща опашчица. Намръщена, Миракъл грабна ведрото и тръгна надолу по пътеката към кокошарника.
— Мира! — извика отново Джон.
Тя забърза. Полите й докосваха цветята. Благоуханието им се носеше във въздуха.
— Ще трябва да поговорите с мене рано или късно — добави Джон, накуцвайки след нея. — Живеем в една и съща къща, както знаете.
— Престанете да ми го напомняте, мистър Хойт. — Отвори със замах вратата на курника и влезе толкова бързо, че изненаданите кокошки се разхвърчаха из въздуха. Дъжд от пера се изсипа върху раменете й. Тя ги изтръска с ръка и се насили да се съсредоточи върху подредените в редица сандъчета със слама. Едва когато птиците се успокоиха, Джони я извика отново.
— Ако сте знаели, че аз пиша проклетите писма, защо не казахте нищо досега?
Миракъл пъхна ръце в джоба за яйца на престилката и се загледа втренчено в празния полог на Агата. Очите й запламтяха. Чудеше се дали това е, защото е принудена да се изправи лице срещу лице с истината: единственият й приятел я бе излъгал. Или защото мъжът, който бе успял да спечели сърцето й, изведнъж започна да я избягва, сякаш е чумава.
— Махайте се!
— Нямаше ли да ви боли повече, ако не получавахте никаква вест през последните проклети десет години? Защо не се отказвате, момиче? Оставете я на мира.
Тя подсмъркна и издуха едно перце от носа си.
— Не виждам Агата. Знаете ли нещо по въпроса?
Мълчание. После някакво мънкане за скитници и лисици.
— Дявол ви взел, Джони! Заклали сте я, нали? Всеки път, когато се ядосате, една от моите питомки изчезва. Агата беше…
— Проклета напаст! Кълвеше ми тестисите всеки път, когато се приближавах на метър от нея. По дяволите! Не съм дошъл тук, за да спорим за побъркани кокошки, които мразят мъжете.
— Може би Агата е имала право — измърмори Миракъл и излезе от курника.
Джон я изгледа с такова отчаяние, че тя усети как гневът й се изпарява. По друго време скръбта щеше да я сломи, да я накара да се почувства напълно изоставена и неутешима.
— Едно нещо ми кажете — помоли го тя, — всички писма ли бяха от вас? И първите ли?
Джон отвори уста и я затвори, без да промълви дума.
— Няма значение. — Тя го заобиколи и пое по пътеката към замъка.
— Ще имате ли урок с Напитов?
— Можеш да кажеш на Исмаил, че няма да яздя Нап тази сутрин.
Леенето на свещи не вървеше. Толкова листенца от ароматни цветя пусна в сапунената каша, а тя продължаваше да мирише на свинска мас. Хлябът прегоря. Откри, че един от любимите й зайци бе избягал от клетката и излапал зелката, предназначена за вечеря.
Не можеше да се съсредоточи. Улавяше се непрекъснато, че се взира в пространството, а умът й се лута между Солтърдън и майка й.
Нима той ще се окаже още един лорд Кавендиш — съблазнител на невинни, негодник с неотразим чар и красива външност, който прелъстява, а после, принуден да се ожени заради детето, изоставя наивната си съпруга в някакъв си окаян стар замък, възможно най-далеч от семейството си и обществото. Историята й беше позната. Джони отдавна бе признал целият провал на този брак. Но това стана преди няколко години, когато тя все още боготвореше паметта на починалия си баща. Миракъл предполагаше, че Джони е доловил колко непоносимо й тежи отсъствието на Лорейна — един далечен призрак, който не напускаше съзнанието й. Поне беше честен.