Тя бродеше из замъка по стаите, в които не бе влизала от години. Тази беше любимата на майка й. Приличаше на пещера. Някога беше главната зала. Високите тавани и каменните стени предлагаха на Лорейна идеален декор за нейната музика. С часове Миракъл бе седяла тук, на малка възглавница на пода. Лорейна не позволяваше никакви други мебели. Момиченцето слушаше как майката свири на пиано. Печалните звуци се отразяваха в стария камък и излъскания махагонов под. С красивото си бяло лице, повдигнато към тавана и с разкошната червена коса, пръсната по раменете, Лорейна бе най-прекрасната жена, която Миракъл можеше да си представи. Всяка нощ тя се молеше да стане поне наполовина толкова прекрасна, добра и всеопрощаваща…
Безмълвното след заминаването на майка й пиано, все още стоеше в центъра на залата, покрито с прашно сукно, а в далечния ъгъл, близо до прозореца с изглед към морето, имаше детска възглавничка.
Миракъл се извърна и излезе от стаята, хлопвайки силно вратата зад себе си. Забърза по коридора. Мина покрай заключени врати, там бяха затворени детските й спомени, които тя отказваше да пусне на свобода. Вървеше все по-бързо и по-бързо, бягайки от тишината и празнотата.
Странно защо само преди няколко дни не усещаше тази тишина и празнота? И всичко заради него. Защото той бе заел значително място в нейните дни и нощи. Тя не искаше да се влюбва в него. Всички, които някога беше обикнала, я изоставиха. Любовта беше празнота, самота, ценно богатство, което веднъж загубено, оставяше неизличима рана в сърцето.
Исмаил изтича от палатката си, когато тя влезе в двора. Миракъл обаче не му обърна внимание, а тръгна направо към Напитов, който изцвили тихо при появата й. Яхна го. Заби пети в хълбоците му. След минути вече летяха по плажа. Стоманеносребърната му грива шибаше лицето й, ноздрите му се издуваха, дъхът му свистеше. Вълните се пръскаха от краката му. Кацналите по брега чайки се разхвърчаха.
Тя се оглеждаше навсякъде за Солтърдън, без да я е грижа, че селяните се спират и наблюдават лудото й препускане. Вече я мислеха за луда, какво значение имаше, че ще разберат за конете й. Солтърдън вече ги бе открил. Тайната бе разбулена.
По здрач пристигнаха при хълма на Света Катерина.
Солтърдън стоеше върху скалите навътре в морето, с гръб към нея. Водата се пенеше около каменните блокове в краката му. Тя си отдъхна. Сърцето й запрепуска в очакване.
Хлъзна се от коня и се затича по опасната пътека, скачайки от камък на камък, от скала на скала. Морските пръски мокреха роклята й.
— Здравейте — извика тя, но той не се обърна. Може би вятърът отнасяше гласа й. — Здравейте! — извика още по-силно, слагайки ръце като фуния около устата си.
Той само помръдна глава, но не се обърна. Пелерината се вееше около краката му.
Дишайки тежко, Миракъл застана пред него усмихната. Но той с нищо не показа, че я забелязва. Само се взираше напред с каменно студени очи. Лицето му сивееше като скалите наоколо. Отчуждеността му й подейства като плесница. Пред нея отново беше мъжът, когото спаси — студен, далечен, отблъскващ.
— Аз… се изплаших — с усилие рече тя, — защото се забавихте с часове. Бенджамин каза, че не ви е виждал. Уплаших се да не ви се е случило нещо.
Най-сетне очите му срещнаха нейните. Усмивка изви ъгълчетата на устата му, докато се вглеждаше в лицето й.
— Не — гласът му звучеше уморено, — никакво нещастие, Мери Майн. Или поне не толкова явно, че да се види с очи. — Поемайки дълбоко дъх, той пак се извърна към морето. — Забелязвате ли? Заобиколен съм от вода: пред мен, до мен, а скоро и зад мен. Тя мокри ботушите ми, и все пак…
— Вие сте на остров, сър.
— Мисля за вас.
— Вместо за смъртта.
Той се изсмя горчиво.
— Днес това означава едно и също.
— Не ви разбирам.
— Съвсем естествено е. Не очаквам да ме разберете.
Солтърдън се обърна и пое към плажа, оставяйки Миракъл да се взира след него. Тя забързано го последва. Настигна го при плитчината. Сключи ръце около кръста му и се притисна в гърба му.
— Защо сте толкова леден, сър? Защо ме избягвате? Какво лошо сторих?
— Пуснете ме — рече той сподавено.