Със здраво стиснати очи тя се притисна още по-силно към него и извика:
— Няма! Не искайте това от мен. Какво друго престъпление съм извършила, освен че ви обикнах?
Тишина.
— Обичате ли ме, Мери Майн?
При тези думи тя го пусна, отстъпи колебливо назад, докато Клейтън бавно се обърна с лице към нея. Цялата трепереше.
— Обичате ли ме, Мери Майн?
Тя се хвърли в прегръдките му, обви шията му и зацелува солената кожа по извивката на твърдата неизбръсната брада. Той остана неподвижен и напрегнат. Пренебрегна устните й и желанието да го трогне. Дори когато тя прекара ръка надолу към издутината на панталоните му, той не стори нищо.
Падайки на колене, Миракъл се захвана с непослушните копчета на брича.
Той улови китките й. Тя се бореше. Клейтън я изправи. Пръстите му се впиха в ръцете й. Завлече я в параклиса и я тласна към стената.
— Това ли е любовта за вас, Мери? — скърцаше той със зъби. Дръпна нагоре полата й, плъзна ръце под задничето й, между бедрата, разтвори краката й и я повдигна точно срещу фреската на Богородица. Влезе в нея, като затвори очи и извърна глава. Не спираше да се движи и с всеки тласък я блъскаше към стената. Това й причиняваше болка. Тя едва можеше да се залови за раменете и косата му. Напразно се опитваше и да увие краката си около пулсиращите му бедра.
В края на възбудата той се отдръпна от нея, стигна до оргазъм и семето му се изля върху корема и бедрата й. След това внезапно я пусна и отстъпи назад.
Миракъл се свлече на земята. Лежеше потресена върху мокрия пясък. Не можеше да се помръдне. Гледаше втренчено пламналото му лице, докато той оправяше панталона си.
— Това ли е любовта за вас, Мери? Защото, ако е това, можете да го получите от всеки похотлив моряк, във всяко пристанище на тази или която и да било страна.
Завъртя се на пети и напусна параклиса. Миракъл гледаше подире му. Изправи се с мъка. После се затича след него.
— Копеле! — изкрещя тя. — Гадно животно! Иска ми се да ви бях оставила да се удавите!
Той продължи с наведена главна. Вятърът издуваше пелерината му.
— Презирам ви! Чухте ли ме? Отговорете, по дяволите!
Той спря и бавно се обърна. Залязващото зад него слънце го превърна в черен, непреклонен силует на фона на хоризонта.
— Не е вярно — долетя хладният му глас. — И двамата го знаем. Вие трябва да решите, Мери Майн. Утре заминавам за Лондон. С или без вас.
Тя поклати глава, сплете ръце и тръгна предпазливо към него.
— Бихме могли да останем тук. Да живеем в Кависбрук…
— Да не мислите, че никога не ми е хрумвало? През последните двадесет и четири часа съм си представял как се отказвам от семейство, приятели, дом, богатство, с една дума — от всичко. И че идвам тук, за да остана до края на живота си с вас. Само с вас. Но аз се нуждая от хора, Миракъл. Имам нужда да се заловя за някаква нишка здрав разум в твоя безумен свят. Имам и известни задължения. Дългове, които съм принуден да изплатя. Не мога да позволя на чувствата да препречват пътя ми.
— Така значи. Или се омъжвам за вас, или никога вече няма да ви видя.
Той не възрази. Само се обърна и продължи към плитчината и залязващото слънце, без да обръща внимание на прилива, заливащ краката му.
Миракъл откри Джон при Исмаил, седнал по турски върху възглавницата. Аромат на силно кафе и смирна се носеше из въздуха.
Исмаил веднага скочи, за да се погрижи за Напитов, да избърше внимателно запотеното му тяло, да го разтрие с кърпа, да му приготви голямо ведро с топла ярма, да го нахрани.
Жребецът изцвили тихо към Миракъл, преди да се подчини на коняря си. Тя проследи как двамата потъват в мрака, после примигна, за да скрие сълзите си, и се обърна.
— Мира — извика Джон.
— Не желая да разговаряме!
— Но ние винаги сме разговаряли, Мира.
— Тогава мислех, че сте ми приятел.
— Бях и съм.
Спирайки крачките си, загледана във вратата, тя стисна юмруци и заяви:
— Той заминава. Утре. Настоява да избера: Кависбрук или него. Или заминавам с него, или никога вече няма да го видя.
В продължение на един безкраен миг Джон не каза нищо. Само тропотът на далечни коне нарушаваше тишината. Откакто ги бе намерила на брега, те бяха станали неделима част от нейния свят. Запълваха една празнота. Будеше се сутрин, нетърпелива да яхне Напитов. Мирисът на коне, приятелското изцвилване, с което я посрещаха, придаваха някакво вълшебство на дните й.
— Аз… не мога да замина — заяви тя, мразейки чувството, което се прокрадваше в гърдите й.
— Защо? — запита тежко Джон.
Тя се обърна с лице към него. Изглеждаше й толкова дребен, седнал на земята край огъня. Беше протегнал ранения си крак до бастуна, който момичето собственоръчно бе издялало.