— Това е моят дом, сър. Всичко, което някога съм познавала. Нито веднъж през моите двадесет години не съм напускала този остров. Какво ще правя там? Как ще живея? Не, няма да замина. Дори и заради него.
— Обичате ли го?
Тя сведе очи. Отказа да се бори с напиращите сълзи и ги остави да се стичат по бузите.
— Да. Но тук има толкова неща, които също обичам.
— Няма по-важен избор от този, който прави една девойка, когато реши да се омъжи. Тя поема нов живот, изгражда със съпруга си нов дом. И някой ден ще окуражава собствените си деца да излетят от гнездото. Такъв е природният закон, Мира.
— Но кой ще се грижи за вас, Джон? Кой ще ви приготвя храна? Ще кърпи дрехите ви? Ще лее свещи и ще вари сапун? А и конете — кой ще ги обича? Какво ще стане с тях, когато вас няма да ви има? Ами зайците и кокошките? А прасетата? Страхувам се, че всички ще станат на гювеч, преди още да съм стигнала Лондон.
— Бихте ли се съгласили да прекарате целия си живот в баене над жълъдите по луна, с надеждата, че Книгата на Серидвен ще пусне в скута ви някой местен овчар за съпруг? Най-сетне имате възможността да откриете щастието си. Използвайте я, Мира!
Почти гневно тя поклати глава и тръгна да си върви.
— Къде се затичахте пък сега? — прогърмя Джон. — Отново в проклетия фар, нали? Както правеше майка ви. Да стоите на платформата и да гледате морето, отдавайки се на фантазиите си.
— Не желая да обсъждам постъпките на мама…
— Време е да го направим, Мира — каза той с дрезгав глас, тъй остро, че Миракъл се спря.
Джон се мъчеше да се изправи. Тя го виждаше как се обляга тежко на бастуна. Чу стърженето на дървения му крак по земята и почукването на тояжката.
— Мисля, че причината да не искате да заминете няма нищо общо с предаността ви към тая къща-мавзолей или към животните. Вие все още я чакате. Лорейна. След толкова години все още се надявате, че тя ще се завърне. Вие сте точно като нея, знаете ли. Вярвате в невъзможното. Тя цели десет проклети години чака твоя негодник-баща да дойде и да я отведе. Но той не го направи. И никога нямаше да го направи, защото… Вие знаете защо.
Тя запуши уши, притисна ги до болка.
— Защото, по дяволите, той вече имаше съпруга и семейство, Мира.
Тя не вдигаше поглед от земята. Джон се приближи.
— На твоята благословена майка й бяха потребни десет години, за да открие истината. Но все пак я научи. След едно от редките посещения на Кавендиш, тя го проследила до Лондон. Представете си учудването й, когато открила още една лейди Кавендиш…
— Не ви вярвам!
— Тогава майка ви не се срещнала с него лично. Била е достатъчно разсъдлива… При това е трябвало да мисли и за вас.
Миракъл тръгна към вратата. Джон я задържа.
— Най-сетне тя му писа…
— Лъжете, Джон!
— Каза му какво е узнала. Поиска да се срещне с него тук, в Кависбрук. Заплаши го, че ако не дойде, ще разкрие пред цяла Англия, че е двуженец. И естествено той дойде. Помните ли онази нощ, Мира?
Тя поклати неистово глава.
— Вие присъствахте почти през цялото време. Намерих ви да стоите в коридора. Малкото ви личице бе побеляло и обляно в сълзи. Тогава бяхте съвсем мъничка. Слабичка. С големи и тъй тъжни очи, че сърцето ми плачеше, като ги гледах. Майка ви и Кавендиш излязоха разгневени от стаята. Не ни забелязаха. Но ние стояхме там. Аз ви държах в прегръдките си и се опитвах да предпазя очите и ушите ви от грозотата.
— Спрете! Моля ви, спрете! — Миракъл заплака. Почувства се отново онова дете, което виждаше как се карат и унищожават взаимно хората, които обичаше най-силно.
— Кавендиш напусна дома. Майка ви го последва. Нощта беше истински ад. Светкавиците и гръмотевиците не спираха. Вятърът виеше като куче и яростно забиваше дъжда в лицата ни. Тръгнах след майка ви. Знаех, че единственото нещо, което би върнало Лорейна, бяхте вие. Най-сетне ги намерих при Света Катерина. Но беше късно. Лорейна лежеше мъртва в подножието на Ъндърклиф, а Кавендиш стоеше под дъжда като каменна статуя. Лицето му представляваше маска на ужас. Каза, че било нещастен случай, че Лорейна се била подхлъзнала. Имах желание да го убия с голи ръце и щях да го направя, ако не бяхте вие, детето, което чакаше самотно в Кависбрук. Разреших на онова копеле да се пръждоса, но при едно условие, Мира. Че няма да прекъсне финансовата помощ, която оказваше на вас и майка ви през последните десет години. И той го изпълняваше. Поне известно време. После парите престанаха да идват. Но аз вече бях уморен от лъжите, уморен да поддържам с лъжи вярата ви, че този човек ви обича. Затова ви казах, че е умрял.