Миракъл се обърна към Джон. Лицето му беше пепелявосиво и измъчено. Не смееше да я погледне в очите.
— Погребах Лорейна в подножието на Ъндърклиф — гласът му дрезгавееше. — Тя никога няма да се върне, Мира. Престанете да мечтаете и да вярвате в чудеса.
— Лъжи! Има ли още нещо, което да ми признаете?
Най сетне Джон я погледна в очите.
— Сторих само онова, което намирах за най-добро. Вие бяхте смисълът на моя живот, Мира. Обичах ви тъй предано и дълбоко… както обичах майка ви… Но стига вече! Искам да замина, Мира. Надалеч. Искам да имам свой личен живот през малкото години, които ми остават. А това никога няма да стане, ако вие не заминете оттук, ако не се омъжите.
— Признавате, че съм ви в тежест. Че съм ви провалила живота. Че искате да замина…
Никакъв отговор.
Миракъл се обърна и се отдалечи. Тръгна без посока из къщата — коридор след коридор, докато се озова отново в стаята с пианото. Отметна сукното и след кратко колебание седна на прашното столче, затвори очи, прокара пръсти по клавишите и започна леко да докосва слоновата кост. В залата прозвуча простичката мелодия, на която някога я бе научила майка й.
Тогава седяха заедно на пейката. Хладните ръце на Лорейна лежаха върху нейните. Заедно изтръгваха музиката. Когато най-накрая го изсвири добре, майка й я награди с прегръдка и целувка.
— Мери — извика я Солтърдън от вратата.
Тя вдигна очи, погледна високата фигура, отново постла сукното върху пианото и се изправи.
Клейтън се приближи до единствената свещ. Лицето му изглеждаше измъчено.
— Сър, обмислих вашето предложение и…
— И?
— Ще тръгна с вас утре, ако желаете.
— Да. Това е най-голямото ми желание — отговори той с плътен глас и разтвори обятия.
След кратко колебание Миракъл се отпусна в тях, зарови лице на гърдите му и силно се притисна.
Глава 14
Признаваме най-малко пред тези, които обичаме най-много.
Лондон
Миракъл се събуди изморена, схваната, изкривена от неудобното положение и сгорещена. Необичайно силната врява около каретата я изнервяше. Мирисът на горящи въглища, сяра и всякакви неприятни миризми направо я разболяваше.
Солтърдън седеше до нея. Гледаше през прозорчето, очевидно потънал в размисъл. Откакто бяха напуснали Кависбрук, бяха разговаряли твърде малко. Просто лек разговор от време на време, в който той я осведомяваше за неща, с които смяташе, че задоволява любопитството й.
Докато го наблюдаваше, си даде сметка колко малко го познаваше всъщност. Какво ли детство е имал? Бе загубил още като малък родителите си. Но бе споменал за някакъв брат. Двамата били отгледани от херцогинята на Солтърдън, с която вероятно ще е принудена скоро да се срещне.
Миракъл се прозя, потри очи и прочисти гърлото си. Солтърдън не й обърна никакво внимание.
— Мислите ли, че ще ме хареса?
— Кой? — запита в отговор Клейтън, без да отклони погледа си от онова, което ставаше навън.
Колко спокоен изглеждаше. Това беше неговият свят. Различен от нейния — на тишина и изолираност.
— Херцогинята, разбира се.
Устата му се изкриви в насмешлива усмивка. Той се изсмя късо.
— Съмнявам се. Но имай предвид, че моята скъпа баба харесва много малко хора. А понася още по-малко. Все ще свикнете с нея някога. Може дори да започнете да я харесвате, стига да извините нейните малки хрумвания.
— Тя знае ли за мене?
Този път той се обърна и я погледна.
— Не.
— Тогава ще бъда голяма изненада за нея.
Някаква лека веселост пробяга в очите му. После отново стана мрачен.
— Отначало вероятно ще побеснее. Сигурно е имала наум някоя друга за майка на правнуците си — някоя наконтена с богати рюшове, която пристъпва превзето под тежестта на скъпоценностите. Да не говорим за дългия и внушителен списък на бащините й титли. Херцогинята обича да тържествува над равните си. Съществува неписано правило сред моята класа, че всеки, който превъзхожда по ранг писарите и търговците, е длъжен да изтъква прехваленото си аристократично потекло. Никой не може да съперничи на Нейна Светлост баба ми в тази й способност.
Миракъл боязливо се попремести към него, сгуши се в ръката му, усмихна се и каза:
— Изглежда е страхотна. Обичам предизвикателствата.
— Зная, че ги обичате, Мери Майн. Нали ме спечелихте?
Тя се изчерви от удоволствие.
— Разкажете ми повече за семейството си.
— Необходимо ли е?
— Защо избягвате тази тема? Разкажете ми за брат си. Как се казва?
Клейтън се извърна намръщен към прозорчето.
— Клейтън.
— По-голям ли е или по-малък?