— По-малък.
— Колко по-малък?
— Не много.
— Близки ли сте?
— Непоносимо.
— Винаги съм искала да имам брат.
— Не мога да си представя защо.
— За да ме защитава, разбира се.
— Да ви защитава? По-вероятно е да ви унижава публично и да пилее семейното богатство. Да не говорим за името… Да продължавам ли?
— С какво, ако смея да попитам, се занимава брат ви, когато не ви унижава и не ви ограбва?
Играе комар. Печелил е и е губил състояния в Крокфорд, Роксбъро и Брукс. Просто не може да напусне зелената маса. Въпреки отвращението си към останалите играчи — група противни индивиди, които се подиграват с високия си произход. Ще се срещнете с тях след време. Наричат ги съвършените негодници. Силни, титулувани млади мъже, от които можеш да очакваш всичко. Долни пройдохи и сноби, които говорят предимно жаргон, нападат нощните пазачи, смилат от бой въглищарите и като обикновени файтонджии участват във всеки мръсен номер в Лондон. Демонстрират отвратително пренебрежение към чувствата на всеки, с който имат досег, независимо дали е мъж, жена или дете. Това, Мери Майн, е истинското лице на „синята кръв“.
Въздъхна и сви юмруци.
— Брат ми… е лъжец. Влюбва се в жени, в които няма право да се влюбва. Усамотил се е в някаква стара разнебитена провинциална къща и… вътрешно се яде, защото… е самотен.
— Защо пък самотен?
— Защото е натрупал богатство. Успял е да изгради един от най-солидните домове в Англия. Остава му само да го запълни със съпруга и деца. Знаете ли, че не пожела да живее в самия дом? Вместо това се настани в някакъв обвит с бръшлян подслон за карети на гърба на конюшните…
— Конюшни?
Той я погледна.
— Да, конюшни. Той е наследил бащината ни любов към конете.
Надигналата се в гърлото й болка я накара да се облегне назад.
— Разкажете ми още — умоляваше го тя. Отчаяно се мъчеше да изличи от ума си конете, които бе принудена да изостави в Кависбрук. Не искаше да мисли за Напитов, не искаше да мисли за Джон или за това, че бе отказала да разговаря с него, преди да напусне острова.
Защо имаше чувството, че сърцето й ще се пръсне всеки път, щом си спомнеше за него? Защо й бе толкова трудно да му прости? Заради всичките тези лъжи ли?…
Известно време Солтърдън я наблюдава, после отново се обърна към прозореца.
— Заклел се е, че няма да живее в къщата, преди да е открил идеалната жена, с която да сподели дома си. Забележете: идеалната! Откакто възстанови имението, той се перчи пред любовниците и метресите си с красивите зали и все се надява да открие сред тях някоя, която да подхожда на къщата… и на него.
— Няма идеални жени.
— Не съм сигурен в това, Мери Майн.
Той се пресегна, улови ръката й, стисна я леко и вплете пръсти в нейните. После я повдигна към устните си и ги долепи нежно до бялата чувствителна кожа под китката й.
Окуражена, Мира отново се облегна на него и започна да отрива носле о бузата му. После прошепна в ухото му:
— Сър, от векове не сте ме удостоявали с целувка.
— Така ли? — Докосна я леко с устни, без да я целуне. Изглежда му трябваше доста време да обмисли предложението й, преди нежно, но твърдо да я отблъсне. После я изгледа със странен, малко обезсърчен вид. — Урок номер едно — започна той, — това не е Кависбрук. Като бъдеща съпруга на херцога на Солтърдън трябва да спазваш известно благоприличие. Свободата да влизате и излизате, да правите каквото си искате с когото ви е угодно е против правилата на възпитаното общество. Докато сте в Лондон, трябва да съзнавате, че сте постоянно под критичния поглед на всички. Една грешка може да ви струва много.
— Възпитаното общество да върви по дяволите — заяви гневно тя. — Не се омъжвам за обществото, а за вас, сър.
— Омъжвате се за херцога на Солтърдън, което е равнозначно на обществото, Мери Майн.
Унищожаваща мисъл. Дали е била толкова наивна, влюбена и смазана от истините, които Джон й разкри, та е пропуснала да види тази неизбежност. Дали е била тъй заслепена да си представя, че съвместният й живот с херцога ще протича по същия начин, както в Кависбрук? Над нея мина тъмна сянка, студена, безрадостна и страшна. Миракъл се загледа през прозореца. Чувстваше, че той я наблюдава. Очите му бяха променливи като небето — ясни и блестящи в един момент, хладни и сиви като мъглата в следващия. Тя съвсем не можеше да разгадае настроението му, откакто бяха отпътували от острова предишния ден.
Солтърдън беше резервиран… и като че ли налегнат от черни мисли. Брат му май не бе единственият, който се яде вътрешно.
Миракъл се помъчи да се съсредоточи върху онова, което ставаше извън каретата, да се освободи от проникващите страх и несигурност, да потисне вбесяващите я въпроси, които не спираха да изникват все по-застрашително в ума й.