Сгреших ли? Дали напуснах единствения дом, който съм имала, защото истински обичам този мъж, или просто защото исках да избягам от спомените и болката?
Дали ако Джони не й беше изповядал истината за смъртта на майка й и непочтеността на баща й, тя пак щеше в края на краищата да се съгласи на тази женитба само защото отчаяно обичаше Солтърдън?
Каретата излезе от Боро Хай стрийт и пое покрай реката. Отвъд лежеше градът с геометричността на покривите и корнизите, над които като стрели се издигаха каменни камбанарии, многобройни като мачтите в Темза. И над всичко това се извисяваше кубето на огромна катедрала, което водеше погледа нагоре към далечната топка със златен кръст.
Миракъл не можеше обаче да види небето — само една сивота докъдето поглед стига. Къде останаха облаците? Птиците? Слънцето? Как живееха тези хора, без целунатият от слънцето вятър от време на време да облъхва лицата и косите им?
Реката се простираше долу, обградена от кейове, складове, навеси с дървен материал и манифактури. И навсякъде — каруци и пешеходци. В малки беседки стари жени продаваха ябълки и бонбони.
Толкова много хора с бледи, преждевременно състарени лица — състарени не от времето, а от борбата за оцеляване в тая пъстра тълпа.
Каретата се клатушкаше по стръмния миризлив калдъръм на Рибарската улица. Неочаквано се озова в сърцето на града. Продължи със скоростта на костенурка сред гъстото множество. Миракъл се отдръпна назад. Шумът я оглушаваше. За момент дори не можеше дъх да си поеме.
— Толкова много хора — рече тя на глас, опитвайки се смехът й да прозвучи убедително. — Не допусках, че дори в цяла Англия живеят толкова хора. Как изобщо успяват да живеят?
— Както им падне — прозвуча безчувственият отговор.
Миракъл се наведе през прозореца. Загледа се отвъд морето от лица към непретенциозните еднообразни къщи от кафяви и сиви тухли.
Пред тях се простираха плодници с огради от ковано желязо. Всяка къща имаше обрамчени с варовик прозорци и спретнати бели колони от двете страни на входната врата. Само красиво оформените врати и до блясък излъсканите чукчета с техните лъвски маски, венци и урни позволяваха на човешкия порив за индивидуалност да понесе монотонността на тази гледка.
И все пак не фасадите привличаха най-силно вниманието й, а тесните извити пътеки и дворовете зад тях, които тя успяваше да зърне само за миг. Оттам се носеше дъх на тор и конюшни. Дрипави деца се тълпяха в здрача. Обущарите седяха пред сандъците си.
Колко буден и оживен беше градът! Несравним с тихата заспала атмосфера на Найтън, в който целият трафик се състоеше от няколко магарешки каручки и случайните карети на любопитни туристи. Ще свикне ли някога тя с това странно и объркващо обкръжение? Ще стане ли безразлична към този начин на живот, както онези, които се бореха на оцелеят в него?
Колкото повече навлизаха в града, толкова по-многолюдна ставаше тълпата. Миракъл виждаше пощальони в червени униформи, със звънци и торби да ходят от врата на врата; кръчмарски чираци да бързат нагоре-надолу с оловни халби; хлебари с бели престилки да викат „топли самуни“ и малки коминочистачи — момченца, не по-едри от нея, да мъкнат четки и кофички.
Амбулантни търговци и млекарки с изцапани все още с тор нозе и пълни ведра хвалеха стоката си, надвиквайки се със звънците на боклукчийските каручки, роговете на вестникарчетата и грохота от железните колела по калдъръма.
— Ще свикнете с това — успокои я Солтърдън.
Преглъщайки, Миракъл поклати глава и с нарастващо чувство на отчаяние отвърна:
— Не съм съвсем сигурна.
Клейтън крачеше неспокоен из преддверието в дома на сегашната любовница на брат си, съпруга на някакъв адвокат, който два пъти годишно ходеше в Мадрид заради артрита си, оставяйки жена си да запълва свободното си време с пазаруване и въргаляне по пода и в леглото на херцог Солтърдън, ако той я вредеше сред другите си половин дузина метреси.
Очевидно Диренда Еди-Коя-Си бе най-удобна за целите на Трей в момента, тъй като къщата й беше на един час път от Лондон. Херцогът на Солтърдън се беше стаил в това очевидно разкошно леговище, обявявайки, че напуска Лондон, за да си отпочине в чужбина. Това знаеше и херцогинята.
След закъснение от тридесет минути, през които Клейтън мислено репетираше как да каже на брат си да върви по дяволите и да му признае, че е компрометирал бъдещата му жена (да не говорим, че се е влюбил в нея), херцогът слезе. Беше с разчорлена коса и разгърден. Чу се пиянски женски глас и някаква мръсна забележка.