— Защо трябва да ме е грижа? — запита тя и се опита да залепи още една влажна целувка на бузата му.
Клейтън поклати със смях глава.
— Мери Майн, какво да ви правя?
— Да се ожените за мен, естествено. Колкото може по-скоро.
— Когато му дойде времето.
— Мислех, че сте нетърпелив да направите от мене една честна жена, сър — тя наклони главица и го погледна примамващо.
Той се засмя на тази заразителна веселост.
— Има известни…
— Не ми казвайте — прекъсна го разгневено тя. Отстъпи назад, грабна вилата и я заби в мръсното сено. — Има известен ритуал, който херцозите трябва да спазват, когато възнамеряват да се оженят. Вероятно затова не се върнахте в Парк Хаус, след като ме зарязахте тук най-безцеремонно снощи.
— Тук нямаме уединението, което имахме в Кависбрук.
Известно време Миракъл не каза нищо, само събираше сламата на купчина. Вонята и мухите се вдигнаха като облак около нея, но тя сякаш не ги забелязваше.
— Конюшнята ви, сър, е в окаяно състояние.
— Моля да ме извините!
Тя ръгна с вилата още веднъж, преди да се извърне към него. Имаше сено в косата и огън в очите й. Старата войнственост се бе възвърнала, подлагайки на изпитание търпението й. Клейтън не знаеше дали да се чувства облекчен, че след тези последни три дни на емоционална отпадналост тя най-сетне показваше признаци на някогашната си същност, или да изостри вниманието си.
— А сега как ще я караме? Ще живея, разговаряйки сама със себе си от скука, докато вие обикаляте града с приятели? И като стана дума за приятелите ви, нали няма пак да ми натрапвате компанията им?
— Тяхната компания?
— Да. На безмозъчните безделници, които измъкнах на брега заедно с вас.
— Не съм мислил за това. Но толкова противно ли ще ви бъде, ако отново се озовете сред тях? Ще се погрижа тия срещи да бъдат кратки и редки. Това ще ви задоволи ли?
— Най-доволна ще съм, ако въобще не ги виждам.
— Мили Боже! Тази жена вече се заяжда с мен. Сега следва да почне да ми нарежда какво да ям, как да се обличам и по кое време да се връщам вечер у дома.
— Точно за това е съпругата, сър! — Тя го възнагради с пленителна слънчева усмивка, която породи у него прилив на нежност и желанието да я защитава.
Но и завист. И ревност. Да, крайно време бе да си го признае. Искаше му се да разкъса Трей със собствените си ръце. Не само заради тоя проклет маскарад, но и защото брат му ще притежава това великолепно момиче и ще го гледа до края на копелдашкия си живот.
— Е, и за други неща — добави той под нос, като се засмя многозначително и позволи на погледа си да се плъзне бавно от глезените, през гърдите, до лицето й.
Големите й очи го изгледаха вяло. Меките червени устни леко намекваха за цупене. Бузите й розовееха от напрежението и топлия застоял въздух.
— Не ме гледайте по този начин — каза той с дрезгав, настойчив глас.
— По какъв начин, Ваша Светлост?
— Като че ли искате да дойда на минутата до вас и да ви разкъсам дрехите. Като че ли искате да ви любя тук и сега.
— Не сме се любили, откакто бяхме в параклиса — напомни тя толкова страстно и тихо, че той едва я чу.
За един миг Миракъл сведе очи — движение, което при всяка друга жена би изглеждало престорено свенливо и би го вбесило. В края на краищата той не беше и никога нямаше да бъде мъж, чиито ум, сърце и тяло можеха да бъдат манипулирани с женски хитрини. От друга страна, Миракъл…
Клейтън с усилие отмести погледа си, за да спре топлината, която го обля, и неделикатното събуждане на мъжествеността си. Прокара пръсти под високата колосана яка на ризата си. Да върви по дяволите нейната невинност! Да върви по дяволите и самата тя! Толкова е хубава, че стопява волята му! Дяволът да я вземе, дето се съгласи да се омъжи за него — или по-скоро за брат му! Дяволът да я вземе, дето се влюби в Трей Хотърн, херцога на Солтърдън!
— Това, което ви сторих в параклиса, едва ли може да бъде наречено любене — отряза ядосано той.
— Не може ли? — тя тръгна към него. — Тогава какво беше, Ваша Светлост?
— То беше… извратено. Животинско. Престъпно. Господи, никога не съм бил докарван до такава скандална проява на… похот.
— Никога ли? Хубаво е да зная, че имам такова въздействие върху вас, сър.
Тя бавно го погали по рамото, ухото и къдрещата му се коса. Той се отдръпна, макар и мъничко.
— Не е нито времето, нито мястото, Мери.
— За човек, който се е хвалил с успехите си сред жените, вие определено сте завили на сто и осемдесет градуса, откакто пристигнахме в Лондон.